Тя се усмихна.
— Чарлз отиде да доведе баща ми — увери я той. — Вероятно вече са наближили брега.
Чарлз лежеше в рова и пъшкаше. Беше жив, но не съвсем. Устата му бе пълна с мъх и той искаше да раздвижи ръцете си, за да го махне оттам. Бяха извадили ръцете му от ключиците, когато го вързаха. Той желаеше с цялата си душа да не беше спирал в тази мизерна, малка пивница. Питаше се какво ли щеше да каже Уилям за глупостта му и отново започна да пъшка.
Чанинг се беше възпротивил почтително на предложението да пийнат по чашка, а по-късно дори се беше противопоставил по-енергично, но Чарлз мислеше, че няколко капки алкохол няма да навредят на никого и бе изревал на мъжа да мълчи. Навъсените войни на Уилям обикаляха около хана и чакаха нетърпеливо, докато неговите по-слабо дисциплинирани войници се бяха присъединили към господаря си. И така, когато три часа по-късно излязоха от пивницата, те лесно бяха победени.
Нямаше никакво съмнение, че тези, които ги нападнаха, бяха хората на Никълъс, голям отряд от тежко въоръжени мъже. Хората на Уилям се биха храбро, а неговите войни побягнаха. Сега той лежеше проснат по лице в рова, като си мислеше, че щеше да е по-добре да го бяха убили. Това щеше да бъде една лека смърт, в сравнение с това, което Уилям щеше да направи с него.
Той отново започна да пъшка.
21.
— Какво препречва пътя? — попита Уилям, като се промъкна и застана до Сора.
— Един камък. Огромен камък. Не мога да го помръдна.
Той се усмихна, като опипа очертанията на скалата.
— Във всеки случай не Дядо Господ го е поставил тук. Този, който е построил тъмницата, е избутал този камък тук. Сигурен съм, че може да бъде отместен.
— От Господ, може би — първоначалното му въодушевление помръкна. — Може ли да се намери нещо в пещерата, например дъска, която да използвам като лост?
— Не — несигурно отговори тя. — Не си спомням да съм намирала нещо подобно. Не може ли двамата с теб да я избутаме?
— Разбира се, мое скъпо дребосъче, двамата можем да я избутаме. Ела и подложи едно рамо тук.
Изгаряща от желание да помогне, тя започна да бута срещу него.
— Мм, добре — каза той, — но мисля, че ще бъде по-ефикасно, ако застанеш от същата страна, от която съм и аз.
Сора се премести покорно.
— Така е добре — закачи я той.
— Сега не е време за шеги — строго каза тя, — така че бутай!
Влюбеният съпруг остави настрана шегите и отново стана лорд Уилям.
— Добре. Едно, две…
Накрая, като дишаше тежко, тя се свлече до канарата.
— Отместихме я малко, но като че ли отново се върна на мястото си. Имаме нужда от помощ.
— Само я наклонихме. Върни се в пещерата и виж дали можеш да намериш…
— Лост — довърши тя вместо него. — Слушам, сър!
Докато лазеше в тунела, тя чу някой да вика. Извърна глава назад, но това не бе Уилям, после продължи напред, чудейки се кой ли можеше да бъде в пещерата. И защо. Или може би Никълъс не искаше да чака повече и беше решил да ги убие. Докато пълзеше бавно напред, тя се молеше. Когато достигна до основното помещение, Сора се спря и се ослуша.
— Миледи?
Винаги можеше да разпознае този печален, тревожен глас.
— Брони?
— Миледи? Къде бяхте?
— Какво има?
— Донесох ви храна и вино.
Обзета от подозрения, тя каза:
— Много мило от страна на лорд Никълъс.
— О, лорд Никълъс, той не знае за това.
— Ти си добър човек и ако не бях толкова жадна, щях да те накарам да върнеш всичко обратно. Но сега ти казвам да го хвърлиш долу — тя се затича, за да хване пакета, който Брони бе закачил на едно въже и попита: — Може ли да спуснеш една пейка?
— Пейка ли, миледи?
— Да. Няма на какво да седна — гласът й трепереше в мелодраматично страдание. — Плъховете се катерят по мен и се опитват да гризат пръстите ми и аз си мислех, че можеш да ми спуснеш една пейка.
— Веднага, миледи. Тук, до бъчвата с вино, има една пейка. — Той се дръпна от отвора и след миг се показа отново. — Как да направя, че да я вземете?
— Пусни я — отговори живо тя.
— Ще се счупи.
— Няма. Подът е покрит с прах до глезените. Няма да се счупи. Просто я пусни.
— Добре — гласът му звучеше несигурно, но покорно.
Сора отстъпи назад и пейката полетя надолу, удари се в земята и се разби на парчета. Брони чу удара и се оплака:
— Миледи, казах ви…
— Разстоянието до пода трябва да е по-голямо, отколкото предполагах — обясни весело тя, след което навлезе бързо в облака прах и започна да събира дъските от пейката, като благодареше на Бога за предоставената им възможност.