Дългата дъска, която служеше за сядане, изглеждаше достатъчно дебела и здрава, за да отмести канарата. Единият крак на пейката все още се крепеше към нея, но тя знаеше, че Уилям можеше да го махне.
В следващия момент тя чу някакво думкане над главата си и внезапно около нея се издигна вихрушка от прах. Слисана, тя се изправи с дъската в ръка и тъкмо се чудеше накъде да бяга, когато чу:
— Така ще се разправя с всеки, който дръзне да ти помага, лейди Сора.
От гласа на Никълъс я полазиха ледени тръпки по гърба. След това вратата горе се затвори внимателно и тя пусна дъската.
— Брони? — започна да опипва наоколо тя, докато намери тялото му. То лежеше свито в необичайна поза. — Брони?
Ръцете й почти мигновено откриха раненото място. Ключицата на рамото му беше счупена, а ръката му бе извита и притисната под тялото. Ръцете й се плъзнаха по тялото му. Тя напипа една подутина на рамото му, предизвикана най-вероятно от гневния лорд Никълъс. После откри още една, по-голяма, на челото му.
Чу да се носят проклятия от тунела и след малко Уилям попита:
— Какво, за Бога, беше това? Удари ли се?
— Не, но щях да бъда, ако Брони беше паднал отгоре ми.
— Брони е тук? О, чудесно, ще можем да измъкнем и него от това място.
— Точно сега няма да можем. Той е в безсъзнание. Приятелят ни горе го хвана, че ни снабдява с храна и му нанесе хубав побой, след което го хвърли тук.
— Мили Боже — каза безизразно Уилям. — Ще оживее ли?
— Да. Слоят прах на пода е доста дебел и смятам, че това спаси живота му, но ще имам нужда от помощта ти, за да наместя ключицата му и да го накараме да се почувства по-удобно.
— Да го накараме да се почувства по-удобно, след като сме затворени в тази тъмница? Всичко, което можем да направим, е да превържем рамото му, но нямаме нищо, от което да направим шина.
— Може да използваме крака на пейката, която Брони ми пусна.
— Пейка? — гласът му беше станал по-висок от вълнение. — Как успя да го накараш да ни даде пейка?
— Излъгах го — призна си тя. — Има една дълга, здрава дъска, която може да послужи за лост и да се опитаме да отместим камъка, но първо трябва да ми помогнеш за Брони — каза тя, като седна. — Никога не съм мислила, че Брони изглежда така.
— Как? — попита любопитно Уилям.
— Красив е. В началото си мислех, че брадата му е посивяла, а веждите са сключени над носа му. После, когато ме носеше надолу по стълбите, разбрах, че трябва да е млад човек, но все още си го представях с дълги ръце и криви крака. Знам, че пръстите не могат да ме лъжат. Това момче е истински бог.
— Хм.
Тя се залови да оправя рамото на Брони, но Уилям хвана ръцете й и ги отстрани.
— Остави, аз ще го оправя.
— Но аз съм свикнала да работя без светлина — възрази тя.
— Аз ще имам грижата за него.
Брони беше превързан с такава бързина и вещина, че би се учудил, ако не беше в безсъзнание. Когато свърши, Уилям се обърна към Сора и я увери:
— Ще се оправи. Чуй го как диша.
Брони беше дошъл в съзнание и сега спеше, а дишането му беше равномерно. Гръмогласното му хъркане ги придружаваше, докато се вмъкваха в тунела, избутвайки дъската пред себе си и влачейки храната и виното.
Уилям разгледа камъка, който препречваше пътя им към свободата, с пораснала надежда. Наистина беше твърде голям, но с помощта на лоста, с който Сора се беше сдобила, те щяха да се справят. Първо трябваше да избутат камъка напред, така че да могат да мушнат дъската под него. Той нареди:
— Подложи рамото си на канарата, скъпа, и ще видиш как ще отместим това камъче.
— И после ще можем да похапнем?
Сора се мушна между камъка и стената и като постави ръката си под него, напрегнаха сили и го повдигнаха малко. Той се изтърколи достатъчно, за да може Уилям да подложи дъската под него.
— Ще ядем, когато свършим. Мисълта за едно хубаво похапване, ще ни даде сили.
Тя заобиколи камъка и отиде да му помогне при лоста, но той нежно я отмести настрана.
— Мога и сам да се справя. Ти си много слаба за тази работа.
— Но, Уилям…
— За тази работа са необходими повече мускули, отколкото ти имаш. Повярвай ми, Сора.
Тя отстъпи без повече да се противи, но подпря камъка с ръка.
Уилям натисна лоста с цялата си сила. Дъската изпука застрашително, но канарата не помръдна. Той спря, пое си дъх и отново се зае с лоста. Буташе, пъшкаше и се бореше, но камъкът не помръдваше.
Тя го остави да се помъчи още известно време, докато накрая не издържа и каза:
— Не мога да повярвам, че няма да ти бъде по-леко, ако и аз бутам заедно с теб.
— Искаш да свършиш тази работа? — попита той през зъби.