— Не. Ти се справяш добре.
Той се наведе отново върху лоста.
— Просто мисля…
Той изрева и гласът му отекна в малката пещера:
— Помогни ми тогава, мадам Нахалство.
Тя се втурна да му помага, но не можа да се стърпи и го попита:
— Винаги ли си така ядосан, когато се появи някой с по-добра идея?
— Да.
Тя реши, че е по-добре да изостави въпросите си.
Сора буташе, а той повдигаше, докато канарата се отмести малко. Забравил за засегнатото си честолюбие, той изрева:
— Задръж така!
И мушна дъската по-навътре. Мъчително и бавно, камъкът започна да се клати и да се отделя от мястото си, докато внезапно Сора се намери легнала на земята, а канарата се изтърколи и освободи пътя. Ситни камъчета и прахоляк се посипаха от тавана върху нея. Уилям бързо запълзя след канарата, сякаш се страхуваше, че тя може да се върне. Като разгледа освободения тунел, той съобщи:
— Изходът е оттук. Виж, наклонът е надолу.
Той се изправи на крака, повдигна я като кукла, взе я в обятията си и радостно извика:
— Успяхме!
Тя отвърна на прегръдката му.
— Успяхме!
Уилям я погледна, приближи лицето й до своето и гръмогласно се разсмя.
— Знаеш ли на какво приличаш?
Тя не очакваше да чуе това.
— Това толкова ли е важно?
— Никълъс никога няма да може да те забележи, тъй като се сливаш с декора на пещерата — той духна в лицето й и я постави на земята, като изтупа дрехите й. — Цялата си бяла — каза той — и вероятно ще останеш такава, докато не намерим баня.
— Ти по-чист ли си?
— Не. Може би, когато се появя пред Никълъс, за да си отмъстя, той ще помисли, че аз съм просто един призрак, който витае наоколо.
— Един призрак, който е в много добро здраве — надсмя се тя на въображението му и поиска наградата си: — Може ли вече да ям?
— Каква лакома жена имам — въздъхна той и като се пресегна, издърпа храната и виното. — Хайде да излезем навън. Слънцето ще ни се отрази добре.
— Какво ще правим с Брони?
— Решението на всеки проблем с времето си, жено — припомни й той.
Тя хвана ръката му и му позволи да я изведе навън. Той я сложи да седне и отвори кърпата, в която беше увита храната. Отчупи едно парче хляб и го постави в ръката й. После отвори кожения мех, който беше пълен с вино, и изля няколко глътки в устата й. Като се облегна на стената, тя въздъхна:
— Изморена съм.
— Такъв непобедим войн има правото да бъде изморен — успокои я той.
— Не това ме измори. Не спах добре миналата нощ. Разбираш ли, не че се страхувах от плъховете, но не ми харесваше мисълта, че те се навъртат около мене. Безпокоях се, че Никълъс ще разбере, че всъщност исках да те пусне при мен в пещерата. Страхувах се, че ще промени решението си и ще ме вземе в леглото си.
Думите й се отнесоха, пространството между тях ставаше все по-голямо, главата й клюмваше бавно на една страна.
Уилям измъкна парчето хляб от ръката й, преди да падне на земята и внимателно я сложи да легне. Той въздъхна и впери поглед в жена си. Цялата напудрена с бял прах, почти припаднала от умора, тя беше все още едно вдъхновение за него. Ако не беше хладнокръвието и здравият й разум, той никога нямаше да избяга от страха, който държеше ума му в плен. Ако не беше бързата й мисъл, те никога нямаше да могат да избягат от тъмницата, в която Никълъс ги беше затворил.
Сега всичко зависеше от Уилям. Той щеше да се погрижи да избягат от пещерата; този затвор тук беше даже по-опасен, отколкото тъмницата. Ако Никълъс ги намереше тук, той щеше да побеснее, че го бяха надхитрили толкова леко. Ако ги намереше сега, телата им никога нямаше да бъдат докоснати от вълните на прилива. Хората на Никълъс щяха да ги хвърлят в прибоя и те щяха да бъдат отнесени далече, за да станат още едни от многото мистериозно изчезнали хора в тези времена.
Трябваше да се изкачат до върха на скалата. Но как? Той отиде до ръба на пещерата и погледна надолу. Вълните яростно се блъскаха в подножието на стръмната скала, като разпръсваха бяла пяна върху околните назъбени скали. Погледна нагоре. Отвесната скала се извисяваше високо над главата му, една непревземаема грамада в бяло. Погледна на една страна, после на другата. Нямаше къде да се стъпи, нямаше къде да се хване.
Слънцето печеше право над главите им, когато Уилям взе Сора в ръце и я вдигна.
— Хайде, скъпа, трябва да вървим.
Тя стенеше и се гушеше до гърдите му. Той я погали по косата. Колко му се искаше да не я буди. Умората я бе завладяла напълно. Горната й устна потръпваше от тежкото й дишане. Тя не беше помръднала, не се беше обърнала, през цялото време бе лежала неподвижно.
— Хайде, любима, време е да се покажем отново герои — повтори монотонно той.