— Уилям — промълви тя, без да се събужда.
Той я притисна до гърдите си и каза:
— Поспи още няколко минути.
Огледа внимателно тясната пещера. Очертана от висок таван и стени, които се извисяваха близо една до друга, тя не беше нищо друго освен една цепнатина в скалата високо над океана. Докато Сора спеше, той се зае с приготовленията. Начупи дъската на малки заострени колчета и ги мушна в колана си. Бяха достатъчно остри, за да може да се рови с тях. Това бяха единствените приспособления, които щяха да им послужат при катеренето към върха на скалата. Той изтърколи камъка на старото му място в отвора на тунела. Откри, че беше лесно да го премести втори път. Нямаше да служи за нищо повече от „запушалка“, но времето имаше значение за тях, а скалата щеше да забави Никълъс и хората му. Той се надвеси напред, над океана, за да проучи евентуалния им път нагоре по канарата. Разстоянието до върха беше по-голямо, отколкото си беше представил, когато за първи път погледна нагоре, но вторият му оглед запали искрата на надеждата в него. Проскубани храсти се подаваха тук-там, устояли на силните ветрове благодарение на устойчивите си корени, здраво впили се в оскъдната почва, която покриваше скалата.
Катеренето щеше да бъде трудно за него, но не и невъзможно.
Но за Сора? Той изтръпна. Мисълта, че трябва да я напътства стъпка по стъпка нагоре по гладката, отвесна повърхност, караше ръцете му да треперят. Като я притисна по-близо до себе си, той я целуна по челото и започна да се моли с цялата си душа.
— Уилям? — ръцете й обгърнаха кръста му. — Уилям? — тя се отдръпна и седна. — Целия ден ли смяташ да прекараш в сън? Не е ли по-добре да вървим?
Без да каже нищо, той се чудеше колко бързо тя можеше да промени неговото добро настроение, така че то да премине в раздразнителност.
— Ти си една заядлива жена, знаеш ли това?
Тя се изправи и оправи полите си.
— Била съм наричана и с по-лоши имена — увери го тя, — но не от по-добри мъже.
Той изсумтя и се изправи.
— Мислиш да ме ласкаеш с комплименти?
— Мисля, че е по-добре да се изкатерим по скалата, която се извисява над нас — отговори тя.
Смаян, той погледна широко отворените й невинни очи.
— Откъде знаеш, че има скала?
— Никога нямаше да ми позволиш да спя, ако се стигаше лесно до върха.
— Ти си една досадница. Трябваше да те оставя вътре — той погледна камъка, който блокираше пътя към тъмницата и въздъхна, — но не мога.
— Ще успея да се справя, Уилям — погали го тя по бузата. — Ние двамата ще успеем.
И те успяха!
Уилям лежеше на тревата, която растеше на върха на скалата, стиснал нежните стъбълца в свитите си в юмруци ръце и дишаше тежко. Бяха успели, въпреки потта, която се стичаше надолу по лицето и врата му, въпреки сърцето, което биеше лудо в гърдите му.
Сора успя!
Тя беше хладнокръвна и търпелива. Чакаше неговите напътствия, преди да премести ръката или крака си. Никога не се колебаеше, когато трябваше да върви напред или да дълбае в отвесната скала, за да направи място и да може да стъпи с върха на обувките си. Тя не се оплакваше от горещината, въпреки че следобедното слънце прежуряше безмилостно бялата канара и ги печеше като на шиш. Тя, изглежда, не разбра неговото предупреждение, че и най-малкото подхлъзване можеше да се окаже катастрофално и да завърши със стремглаво падане надолу. Тя само се усмихна и каза:
— Не падането ме безпокои, а приземяването.
Но той не беше в настроение да се шегува.
Сега тя седеше малко встрани от него, а морският вятър разпиляваше косата й, като отнасяше белия варовиков прах от нея. Тя търпеливо чакаше той да се съвземе от ужаса, който беше изживял. Той не видя грижовността, с която тя повдигна края на ръкава си, за да избърше потта от челото му и попита:
— Уилям, добре ли си?
— Да — обърна се към нея той и я погледна внимателно. — А ти?
Тя стисна ръцете си, които леко трепереха, и ги постави в скута си.
— Ръцете ми са изподрани от схватката с камънаците, а няколко тръна са се заболи в дланта ми, но в сравнение с…
— Недей! — пресегна се той и хвана коляното й. — Дори не го споменавай.
— Скъпи! — хвана тя ръката му, когато той понечи да я дръпне от коляното й и я помилва. — Трябва да престанеш да се тревожиш за мен. Сега сме на върха на скалата и е крайно време да се придвижим напред.
— Повечето жени щяха да изпаднат в истерия, ако им се наложеше да направят едно такова катерене. Как успя да запазиш такова спокойствие?
Той се почувства смутен от неизменното й чувство за хумор, което я съпътстваше и в най-напрегнатите моменти. Нима тя не разбираше, че нищо, което му предстоеше да извърши, не можеше да се сравни с това пълзене нагоре по скалата.