— Никога не съм се съмнявала, че ще ме изведеш на върха — тя се спря, за да придаде по-голяма значимост на думите си. — Ти никога не би позволил на някого, или на нещо, да ми причини зло. Аз ти имам пълно доверие.
— Доверие? Какво общо има доверието… — думите му секнаха и той се изправи. Като хвана брадичката й, той попита: — Доверие?
На устните й се появи лека усмивка и тя сведе срамежливо очи.
— Да, доверие — потвърди тя.
Той се почувства така, сякаш можеше да събори замъка Кран с двете си голи ръце, да галопира без кон до Бърк със Сора на гърба си.
— Ти ми се доверяваш да се грижа за теб?
— Напълно!
— Вече трябва да вървим — промълви той, очарован от признанието на съпругата си.
— Знам. Ако Никълъс ни открие да лежим на тревата…
Сякаш блясък на светкавица го разтърси и го върна на земята, така му подействаха думите й.
— Така е — той се изправи и и помогна да стане. — Трябва да вървим. Трябва да намеря наблизо някакво място, където да те скрия.
— Да ме скриеш? — размърда се тя. — Мислех, че ще вървя с теб.
Той се усмихна.
— Глупавичката ми. Не мога да се грижа за теб, докато се бия. Може би срещу мен ще излязат много мъже. Цялото ми внимание ще бъде насочено върху това как да се защитавам и как да нападам, за да унищожа Никълъс.
Като дръпна ръката му, тя каза:
— Не! Не! Няма да се биеш! Просто ще избягаме от това място.
— Никълъс има коне и въоръжени мъже и познава много добре тази област. Той ще ни намери — след като огледа равната, лишена от растителност околност, той направи една гримаса и каза: — Страхувам се, че ще му бъде твърде лесно да ни залови. Ето, там виждам едно каменисто възвишение.
Тя седна на петите си, дръпна го и намръщено отвърна:
— Не можеш да се биеш сам срещу замък, пълен с въоръжени хора!
— Не, скъпа — успокои я той. — Бях при Чарлз, когато разбрах, че ти си била права, не ти ли казах това?
— Казвал си ми, че съм била права? Не, някак си това се е изплъзнало от разговора ни.
Тя се съпротивляваше, когато той я хвана под мишниците и я повдигна.
— Да. Чарлз беше възмутен, когато разбра за подозрението ми, че се е опитвал да ме убие по такъв малодушен начин. Изпаднах в крайно унизително положение, когато разбрах, че съм сгрешил.
— О, изпитал си унижение?! — възкликна саркастично тя.
— А някои от случките, които той ми разказа за Никълъс, проясниха съзнанието ми. Той е луд, както знаеш.
— Никълъс? — кимна с глава тя. — Да, така е. Мислите и постъпките му са лишени от всякаква логика.
— Злобна малка жена, това си ти, нали? — той я взе в прегръдките си и я повдигна от земята, а когато отново я остави, тя престана да се бори срещу неговото решение. — Съгласна си с мен? — изненадано каза той.
— Разбрах. Ти ще ме носиш, ако не искам да вървя.
Тя го виждаше по-ясно, отколкото той себе си. Нямаше намерение да я насилва, когато я повдигна, но може би точно това се бе загнездило някъде в подсъзнанието му.
— Вероятно моите хора са вече наблизо.
— Смяташ, че ще могат да дойдат дотук за един ден? — попита скептично тя и забави стъпките си. — Баща ти никога в живота си не се е движил толкова бързо.
— Никога не си виждала баща ми, когато отива на война — отговори с твърда вяра в гласа си той. — Съжалявам мъжете, които са се лишили от съня си снощи — той я теглеше към каменистата могила, покрита с шубраци. — Ти ще разбереш, че са пристигнали преди мене. Седни на върха на скалата и слушай. Когато чуеш тътена на битката, ще знаеш, че сме победители.
Тримата мъже яздеха към замъка Кран, а войската им ги следваше. Реймънд и лорд Питър яздеха от двете страни на Великия лорд.
— Той се хвалеше с това, казвам ви — махна шлема си Реймънд и приглади с ръка дългата си черна коса. — На сватбата той загатна нещо такова, но аз само свих рамене. После ми разказа за плановете си да убие Уилям и аз му се възхитих с цялото си сърце.
— И той ти повярва — погледна гневно и недоверчиво към Реймънд лорд Питър.
— Да, беше отишъл толкова далече, че виждаше, единствено своето величие.
Лорд Питър поклати глава. Страхуваше се, че това беше истината и се чувстваше глупаво, че беше повлякъл хората си през цяла Англия заради една измислица.
— Защо не дойде веднага при мен?
Реймънд обърна хубавите си черни очи към лорд Питър.
— Щеше ли да ми повярваш?
Лорд Питър погледна настрани.
— Ти не ми вярваш истински дори и сега. Не искаш да повярваш, че едно от твоите пиленца се е превърнало в лешояд.