— Чанинг? — извика той, като позна мъжа, чиито крак лежеше извит напреко на седлото. — По дяволите, човече, какво се е случило?
— Милорд, бяхме нападнати, докато яздехме към замъка Кран. Казаха ни, че трябва веднага да отидем там.
— Как можа да допуснеш това? — попита Питър, явно недоволен от водача на въоръжения отряд.
— Бяха голяма група рицари, милорд. Добре обучени наемници. Чарлз не беше в необходимата форма, за да ни ръководи, а неговите хора не са нищо повече от най-обикновени страхливци.
— Чарлз? Били сте с Чарлз?
— Не можах да остана, за да проверя дали е жив, милорд. Видях го да пада под удара на неприятелска сабя, но дали остана жив, не мога да ви кажа.
— Има ли между вас хора, които не са ранени? — лорд Питър погледна към групата.
Чанинг кимна с глава.
— Няколко души.
— Изпрати ги обратно да намерят Чарлз и да разберат дали е жив. Ти, Чанинг, продължавай да яздиш към Бърк.
— Трябва да се върна с вас. Лорд Уилям може да има нужда от мен — каза отчаяно Чанинг. — Той ни заповяда да вървим без него. Аз спорих с него, милорд, но лорд Уилям…
— Къде е Уилям?
— Отиде в замъка Кран. Сам, милорд, за да спаси лейди Сора.
Устните на лорд Питър се изкривиха от ужас.
— Той мисли, че сме ви предали съобщението, което изпрати до вас, и че вече сте там, за да му помогнете, но нас ни нападнаха войните от замъка Кран. Никога не мога да сбъркам крясъците им.
— Върни се у дома, Чанинг! — заповяда лорд Питър. — Ти направи всичко, което можеше.
— Откъде имаш тези синини? — попита Уилям, като натопи кърпата й във ведрото с вода и изтри лицето й.
Гневът, който се долавяше в гласа му, я накара да пожелае никога да не бяха откривали кладенеца в тази изоставена ферма, сгушена в сенките на хълмчето. Хората, които живееха там, бяха заминали набързо, търсейки сигурност в замъка. „Слуховете за евентуална война са се разпространили бързо“ — беше казал той.
Сега пиленцата кълвяха около краката им, докато двамата седяха на пейката в двора и тя се опитваше да успокои гнева му със смях.
— Белезите ми не са нищо особено. Не мислиш, че съм последвала Никълъс без борба, нали?
— Той ми се видя невредим — закачи я той.
— Неговите белези не се виждат — върна му го тя.
Той се отпусна малко.
— Не можа ли да намериш някой камък, който да използваш за главата му?
— Ако имах камък — отговори уверено тя, — сега нямаше да го търсиш.
— Това е моето момиче — потупа я по рамото той и Сора трепна.
Изведнъж той замръзна на мястото си. Чуваше се само тежкото му дишане, а погледът му се беше спрял на моравите следи по бледата й кожа.
— Какво ти е направил този мерзавец?!
— Нищо ми няма, Уилям — погали успокоително лицето му тя.
— Ще го накарам да си плати за всеки белег — обеща Уилям, като отново потопи кърпата във водата и после я изстиска.
— Целият си мокър, Уилям — хвана ръката му тя, преди той отново да започне да я почиства.
— А ти цялата си в прах.
— Намокрил си дрехите ми — оплака се тя, но една тревожна нотка в гласа й привлече вниманието му.
— Има нещо, което не искаш да видя.
Тя не отговори, като се опитваше да изглежда спокойна. Надяваше се, че той нямаше да поиска да измие врата й, но вече беше раздразнила любопитството му. От кърпата капеше вода и мокреше дрехите й, докато той почистваше полепналия бял прах от врата й.
— Сора! Света Богородице! — той разгледа врата й и започна да проклина. Една огърлица от сини отпечатъци на пръсти обикаляше нежната кожа на врата й, а две морави петна близо до гърлото й му показваха колко малко още е трябвало, за да я загуби. — Това ли е любимият му начин да умъртвява хората?!
— Не, той също така обича и отровата — повдигна очите си към лицето му тя. — Хоиза беше кучка, но на мен ми е жал за нея.
— Боли ли те? — попита я той с убийствен глас…
— Чувствам, че малко ме дразни гърлото, когато говоря — призна си тя.
— Какво го спря?
Въпросът му я накара да се усмихне.
— Брони. Ако не беше Брони, сега щях да съм мъртва.
— Искаш да кажеш, че аз съм длъжник на този глупак?
Ужасът, който личеше в гласа му, предизвика усмивка на лицето й.
— Да.
— Много добре — Уилям се изправи като човек, който трябваше да свърши едно неприятно задължение. — Добре. Ще се погрижа за него като за роднина.
— Той наистина е много добро създание — каза тя. — Като Була. Безкрайно предан към ближния си.
— Но също като Була е лишен от интелигентност — добави той. — Нито пък е безкрайно храбър.
— Такъв е моят Брони — съгласи се тя, а в гласа й се долавяше топлота и обич.