— Ще го убия!
Тя подскочи, изплашена от свирепата му клетва.
— Брони?
— Никълъс. Ще го убия, както бих убил побеснял вълк.
— Почакай, докато пристигне баща ти — настоя тя. — Никой няма да те вини за това.
— Мислех, че ми имаш доверие?
— Да, вярвам ти — една сълза проблесна на миглите й и тя сведе чело на гърдите му, за да я скрие. — Доверявам ти се да се грижиш за мен. Но се съмнявам, че ще проявиш същата грижа и към себе си.
— Скъпа, чуй ме — повдигна брадичката й той и я погледна в лицето. — В действието ми ще има елемент на изненада. Дано имаме късмет Никълъс да не е разбрал, че сме избягали. Но дори и да е разбрал, той едва ли ще очаква да ме види от вътрешната страна на назъбените стени на замъка си. Не и сега. Страхувам се да чакам прекалено дълго, не виждаш ли? Веднъж да вляза в замъка и ще мога да отворя вратите на баща ми.
— Ще отвориш вратите, когато наемниците му се разпореждат в замъка?
— Мога да го направя. Не съм само една голяма грамада от мускули, знаеш това. Аз съм хитър и ловък и никога не забравям първото правило на боя. Ако не успея да отворя портата, то тогава ще обсадим замъка и ще чакаме, докато този луд сам се покаже. Искам той да си отиде от нашия живот. Искам пътят пред нас да е чист и да живеем без страх.
Тя затвори очи.
— Имаш много странен начин да ме избавиш от страховете ми, като ми казваш, че ще влезеш в единоборство с цял замък, пълен с войни.
— Ще видиш, че ще успея — засмя се той.
Тя отвори очи.
— Не може да се каже, че скромността е твоя добродетел.
— Говоря самата истина — заяви той тържествено.
Като го бутна по масивните рамене, тя се подсмихна развеселена.
— Така е по-добре — увери я той. — Запази вярата си в мен. Остава ни да извървим още малко път до края на този кошмар. А сега ти ще останеш тук, а аз ще отида да изпълня това, което съм замислил. Ще ти оставя хляб и сирене, за да има какво да ядеш.
— Не мислиш, че ще се върнеш довечера — каза решително тя.
— Не знам — той нежно я прегърна. — Трябва да сме готови за всичко.
— Ще ти кажа нещо, Уилям — тя мушна полите в колана си, преди да се изкатери нагоре по скалата, където Уилям беше открил една пукнатина, която щеше да й служи за убежище, докато се върне. — Тялото ми е подготвено за всичко, но не знам още колко удара може да понесе сърцето ми.
22.
Уилям вървеше надолу по пътеката, която се спускаше от хълма. Обърна се само веднъж, за да се увери, че любимата му беше скрита от недоброжелателни погледи. Вече не възразяваше против плановете му да превземе самичък замъка Кран. Имаше храбро сърце. Той се чудеше колко умело тя можеше да го върти на малкото си пръстче — една сълза от очите й, и всичките му планове щяха да пропаднат.
Трябваше да доведе битката докрай. Трябваше да го направи през тези няколко часа, преди да се здрачи. В противен случай той се опасяваше, че Никълъс щеше да му се изплъзне под носа.
Той бързо достигна до портата, където спря и се ослуша. Напрягаше се да чуе тропот от конски копита, но вместо това чу само воя на вятъра, който духаше от морето и далечния лай на куче. Въпреки уверенията, които даде на Сора, той се надяваше неговите войски наистина да са наблизо. Е, добре, скоро отново щеше да държи сабята.
Като се приближи до вратата, той високо произнесе името си.
— Кой казахте, че сте? — попитаха изненадано отвътре.
— Уилям от Миравил — извика той. — Излязох от тъмницата и се върнах, за да благодаря на лорд Никълъс за добрите грижи към нас.
От другата страна на високите стени последваха объркани разисквания и един мъж, наемник, който командваше гарнизона и който го беше хвърлил в тъмницата, избута настрана войника и извика:
— Ще отидем да проверим тъмницата и ще те върнем обратно там, ако наистина си избягал.
Уилям разтвори ръцете си.
— Пуснете ме сега — настоя той. — Сам съм и не нося оръжие. Смятам, че не се боите от мен.
В отговор рицарите обходиха с поглед полето, което се ширеше празно и самотно чак до гората, и кимнаха с глави.
— Какво лошо има, ако го пуснем?
Подвижният мост изскърца и Уилям се усмихна доволно, докато ръждясалите вериги бавно се спускаха надолу. Нервни ли бяха? Добре. Нервните мъже правеха грешки.
Той тръгна по спуснатия мост и се спря пред подвижната вертикална решетка, разположена пред вратата на крепостта, за да могат наемните войници да преглеждат внимателно през железните прегради.
— Не мога да повярвам — мърмореше рицарят, който го проверяваше. — Как си могъл да избягаш от тъмницата? — той кимна на стражата и решетката се повдигна тромаво нагоре. — И какво, в името на добрия свети Уилям, те накара да се върнеш?