Уилям чакаше и се усмихваше, докато и последната бариера беше премахната, и тогава скочи и хвана мъжа за гърлото.
— Върнах се, за да убия Никълъс с твоята сабя.
Изненадан, рицарят залитна назад, но после се съвзе и отблъсна ръцете на Уилям. Рицарят беше с броня и когато Уилям го ритна силно в краката, той падна с трясък на земята. Уилям вече го държеше в ръцете си. Той се наведе, за да вземе сабята му. Поваленият на земята рицар се бореше да я задържи в ножницата си. Те се търкаляха по прашната земя. Уилям се усмихна самодоволно. Наемният войн беше по-дребен, натоварен с тежки доспехи, които му пречеха. Беше лесно да го победи. Беше безпомощен като костенурка, оставена да лежи по гръб.
С едно бързо движение Уилям освободи сабята от ножницата, скочи на крака и се огледа наоколо. Стражата се беше съвзела от вцепенението си, виковете й доведоха още много други мъже, които да се бият с Уилям. Те идваха на приливи към него. Той размахваше сабята и сечеше изпречилите се пред него тела. За щит му служеше постоянното нападение. Избра си един войн: едър, широкоплещест, як здравеняк, който, изглежда, възнамеряваше да остане само зрител. Той се насочи към него и пръсна черепа му с плоската страна на сабята. След това издърпа щита от ръката на поваления мъж и се обърна:
— Бърк! — изрева той бойния си вик и войниците се стъписаха за миг. Това време му беше достатъчно, за да успее да прилепи гърба си до стената, близо до все още отворената порта. Външният двор бе изпълнен с викове и сърдит кучешки лай, който проглуши ушите на Уилям.
Не му харесваше начинът, по който се биеха тези мъже. Сякаш щяха да умрат, ако му позволяха да избяга. Биеха се така, сякаш Никълъс щеше да ги убие по най-бавния и мъчителен начин, ако Уилям успееше да ги надхитри.
Ненадейно войните се оттеглиха. Те изчезнаха уплашени от огромния, космат звяр, от чиято отворена челюст се подаваха остри зъби.
— Вълк! — крещяха те, докато бягаха и се спъваха.
— Точно от каквото имах нужда — промърмори Уилям. Обезумял, той се стегна, за да атакува яростно, но големият звяр повдигна главата си от гърдите на поваления рицар. — Була! — Уилям отпусна сабята си. — Була, ти, чудесно куче, мислех, че си мъртъв.
Той не успя да каже нищо повече, погледна към равнината, към далечния облак прах и се усмихна.
— Може ли това да е баща ми?
Часовете, прекарани в чакане, бяха мъчителни за Сора, но тя ги понасяше с достойнство. Веднъж след като се увери, че Уилям не можеше повече да я вижда, тя се измъкна от дупката, където той я беше настанил, и се качи на върха на най-високата скала, която можа да намери. Не се интересуваше, че някой можеше да я забележи в тази пустинна област; искаше да слуша тътена от битката. А от това място тя можеше да чува добре. Гладката повърхност на равнината и липсата на прегради позволяваше звукът да се носи надалеч и да се чува ясно.
Тя слушаше. Наострила уши, тя чу викове. Чу, че подвижният мост се спусна, чу вика на Уилям, а след това и най-прекрасния звук на света. Това беше лаят на Була.
После поривът на вятъра от океана заглуши всичко. След миг лаят проехтя отново и тя застина от болката, която той й причини. Можеше ли да сбърка лая на Була с някой друг?
Не. Нямаше грешка. Това беше Була.
За първи път нещо по-силно от надежда накара сърцето й да забие мощно. Беше ли жив Була? Да, той беше жив! Никълъс не го беше убил и с Була до себе си Уилям имаше шанс в боя. Кучето беше голямо и вярно, а в начина, по който се държеше, личеше една почти човешка интелигентност.
Щом Була ги беше открил, можеше ли лорд Питър и неговите войни да не ги намерят? Разбира се, че не. Или поне й се искаше да бъде така. В същия миг тя чу далечен тропот на конски копита и напрегнато се наведе напред. Може би бяха войните на Бърк? Докато конницата яздеше през полето, дрънченето на доспехи и виковете на голямо множество мъже засенчваше всички други гласове. После те спряха и един глас се извиси над другите, но това не беше гласът на лорд Питър. Нито на Чарлз, нито на който и да е друг, когото тя познаваше. Като стисна юмруци, тя се напрегна да долови шумовете, които идваха от замъка. Чудеше се дали Уилям беше в опасност. Не знаеше какво да мисли. Всяка войска, която отиваше в замъка Кран, трябваше да е неприятелска, следователно, те бяха нейни съюзници.
Но в тези несигурни времена войската можеше да идва и като завоевател. И тогава невинният Уилям щеше да се окаже хванат в капан по средата и всичките му усилия щяха да отидат напразно. Сега трябваше да внимава много повече за себе си.