Един след друг мъжете, които се бяха нахвърлили върху Уилям, свалиха сабите си и впериха погледи в пространството над подвижния мост.
— Голяма сила — един от войните наруши внезапно настъпилата тишина.
Прахолякът, който се вдигаше от препускащите коне, се носеше над нивята и внушаваше страх.
— Нямат пехота. Всички са на коне — каза друг. — Това е най-голямата войска от рицари, която съм виждал.
Нито Уилям, нито Була не се отдадоха на радостта си повече от миг, след което отново се върнаха към своите занимания — единият със сабята, а другият със зъбите си. Кучето се беше прилепило до Уилям и посягаше да захапе всеки, който можеше да достигне, като ловко избягваше насочените към него саби. Уилям отблъскваше ударите, насочени към Була, като се възползваше от заетостта на нападателите да пазят краката си от свирепия звяр.
Купчината от тела растеше и сега той дебнеше възможността да се измъкне от кръга на атакуващите го, за да намери Никълъс.
Мостът леко се надигна със скърцане, а после падна обратно на мястото си. Като погледна нагоре, Уилям видя командира на наемниците да върти голямото колело, което задвижваше моста. Той изрева гневно, а рицарят погледна към него и се усмихна самодоволно. Като натисна с цялото си тяло върху механизма, рицарят започна бавно да повдига тежкия мост. Кръвта кипна във вените на Уилям, той прескочи стенещите тела на ранените мъже. Була го следваше по петите. Изтича нагоре по тясната стълба и стъпи на площадката. Була се спря на известно разстояние зад него, като ужасяваше всички с лая си.
Наемникът, който се занимаваше с механизма, ги гледаше с крайчеца на окото си. Уилям стигна до него, преди той да успее да затвори вратата, и замахна със сабята си.
— Сабята ти е в мен — извика той. — Ела и си я вземи.
Рицарят пусна колелото и подвижният мост отново се спусна надолу с трещене и скърцане.
— Не ми трябва сабя.
Той изтегли една пика от арсенала, който бе нареден на стената, и като я насочи към гърдите на Уилям, го атакува. Уилям едва успя да се отдръпне настрана, като стъпи на ръба на тясната площадка и се олюля. Той отблъсна пиката с върха на сабята си, но рицарят се отдръпна и като грабна един боздуган, се завъртя и се придвижи напред. На главата си рицарят носеше железен шлем с остри шипове, които можеха да нанесат смъртоносен удар в такова тясно пространство. Уилям хареса този рицар. Той беше лоялен, находчив и се биеше с желание.
— Ти си наемник, а? — попита Уилям.
— Да — боздуганът описваше широки кръгове.
— Отвън се е задала голяма войска, която скоро ще бъде тук, и лорд Никълъс, мога да се закълна в това, няма да бъде в състояние да изплати надницата ти.
Боздуганът леко се отпусна.
— Не мога да изменя на лорда, който ми плаща — каза рицарят.
— Той е коварен, непостоянен и подъл човек, който не заслужава никакво уважение. С нищо не си му задължен, тъй като той никога не би направил нещо повече за теб, освен да те хвърли на кучетата.
Боздуганът започна да описва полукръгове.
— А кучетата — посочи Уилям с глава към Була — са свирепи същества.
Боздуганът спря да се движи. Уилям не сваляше поглед от острия му връх и се придвижваше спокойно към механизма, който задействаше моста. Като натисна дървения щит навътре в зъбното колело, той повреди механизма. Рицарят го наблюдаваше мълчаливо и Уилям се обърна към него:
— Намери ме, когато всичко това свърши. Имам нужда от войни като теб — после се обърна към Була и му нареди да остане на мястото си. — Була ще те брани от отмъщението на баща ми, ако и ти го закриляш от сабите.
Като се затича леко надолу по стълбите, Уилям се огледа. Дворът беше пълен с въоръжени мъже, яхнали великолепни бойни коне. Той забеляза баща си заедно с Реймънд и един друг мъж. Един истински водач: едър, смел и самоуверен, който раздаваше команди и ръководеше битката.
Кой беше той?
Уилям нямаше време за въпроси. Изпълнен с енергия, той се затича към централната кула на замъка, където знаеше, че ще намери Никълъс.
Замъкът разчиташе на естественото си местоположение за защита, тъй като бе построен върху скалите. Външното укрепление се извисяваше почти до ръба на скалата и ограждаше замъка от трите страни; а портата се отваряше към равнината. Замъкът имаше само един двор, който заобикаляше централната кула. Уилям се усмихна доволен, когато видя, че вратата на кулата беше отворена.
Може би това трябваше да го обезпокои, но той знаеше, че Никълъс беше жалък стратег. Той беше ужасен срам за цялото рицарско войнство. Никога не планираше начин на действие, докато неприятелят не влезеше от вътрешната страна на ограждащите каменни стени. Всичките му войни се биеха при портата; всички до един. Уилям беше видял един постоянен поток от наемници, които излизаха от кулата. Само Никълъс трепереше в крепостта, заобиколен от оръжия, с които никога не си беше направил труда да се упражнява; оръжия, които не биха могли да го спасят.