Уилям влезе в кулата и се огледа наоколо. Очите му трудно свикваха с рязката смяна на светлината, но той успя да види, че никой не се криеше във входа. Затича се нагоре по стълбите с готова за бой сабя. Преди да влезе в голямата зала, той се спря и се ослуша.
Нищо. Единствено шумът от битката нарушаваше тишината.
Той влезе в стаята. Огънят гореше в камината, масата беше сложена за вечеря, но не се виждаше жива душа наоколо. Всички слуги, всички обитатели на замъка го бяха напуснали.
Но Никълъс не беше. Инстинктът на Уилям му подсказа да огледа каменните стени на залата. Входът към избата привлече вниманието му като магнит; това беше входът към тъмницата, единствената надежда, останала за Никълъс. Уилям знаеше, ме той щеше да се опита да се подсигури със затворниците, които мислеше, че държи като заложници.
Беше ли открил Никълъс, че неговите затворени птички бяха отлетели от клетката?
Като се придвижваше бавно, Уилям тръгна надолу по витата стълба към мрачното подземие. Една самотна факла пращеше и хвърляше мъждива светлина наоколо. Вратата, която криеше тъмницата, беше затворена и Уилям се запита дали Никълъс действително се криеше там.
Дали нямаше някакъв таен тунел? Дали не се беше измъкнал от някоя задна врата? Или се беше спуснал в тъмницата и беше открил пътя, по който бяха избягали?
Уилям си спомни за катеренето нагоре по скалата и се усмихна с най-неприятната усмивка в живота си. Това, мислеше си той, щеше да бъде справедливо наказание за него.
Но като зави зад последния ъгъл, той се изправи лице в лице с Никълъс.
— Най-после — каза той, а зъбите му се показаха през брадата.
— Най-после, наистина — повдигна сабята си Никълъс и я насочи към гърлото на Уилям. — Този път ще те довърша. Нали разбираш, че имам преимущество.
Никълъс бе облякъл бляскава ризница. Сабята му беше по-дълга от тази на Уилям. Коланът му беше провиснал от тежестта на боздугана и камата, а в другата си ръка държеше щит, който го прикриваше от коленете до врата.
Уилям се разсмя високо:
— Не оръжието прави от мъжа войн — заяви отсечено той, — а умението и способността.
— Тогава аз ще победя — отговори бързо Никълъс.
Уилям изсумтя.
— Мога да те надвия и с голи ръце.
Върхът на сабята на Никълъс трепна.
— Може и да е истина, но само ако имаше щит.
Фалшивото му съчувствие накара Уилям да стисне зъби.
— Аз се изкачих по скалата, която пази замъка. Какво те кара да мислиш, че не мога да взема щит, ако имам нужда от такъв? Щитът, който спечелих преди, сега държи зъбното колело на механизма и не позволява на подвижния мост да се вдигне и на портата да се затвори. Сега, ако аз бях на твое място, щях да се безпокоя за положението, в което се намирам.
— Защо трябва да се безпокоя?
— Тези стълби, които се вият около стената, дават преимущество на фехтовача, който държи сабята с дясната си ръка и се намира по-високо. Виждаш ли? Аз боравя с дясната си ръка — Уилям размаха сабята си с тържествуваща лекота — и съм по-високо от теб на стълбището. Така че аз имам предимство.
Никълъс се ухили така, че се показаха кафявите му зъби.
— Аз съм левак, а с такъв човек е трудно да се биеш — той също размаха сабята си, — така че аз имам предимство.
— Левак си, защото дясната ти ръка е счупена — спомни си Уилям. — Може би, ако се беше упражнявал повече навремето, когато беше оръженосец, сега щеше да си по-добър.
Той сви рамене, а Никълъс се втурна напред. Уилям с лекота се дръпна встрани.
— Сега ли ще се упражняваш? — попита отегчено той.
Никълъс се спря, дишайки тежко. Като се плъзна няколко стъпала надолу, той каза подигравателно:
— Щях да бъда по-почтителен, ако бях на твое място. Последния път, когато се упражнявах върху теб, ти остана сляп за месеци наред.
— Ти си нанесъл удара? — попита удивен Уилям, а после поклати глава. — Не. Ти дори не присъства на битката.
— Ти се би в онази битка заради мен. Аз я предизвиках. Всичко организирах сам.
Гордостта в гласа му накара Уилям да изрази презрението си:
— Как така?
— Аз подтикнах твоя съсед, как му беше името…?
— Сър Доньл.
— Казах на този стар глупак, сър Донъл, че ти си зает другаде и че сега е моментът той да вземе част от земите ти, а докато откриеш това, всичко ще бъде свършено. Знаех, че ти ще дотичаш веднага и ще нападнеш, знаех, че можех да нося шлем, който да крие и пази лицето ми.