— Трудно е да се биеш с шлем, който ограничава погледа ти — обясни Уилям.
— Аз не се биех. Аз просто стоях зад теб и…
— Ти не си се бил? И си играл мръсни, непочтени, коварни игри!
— Игри, в които залог е смъртта.
Уилям се хвърли и удари със сабята си ръката на Никълъс, с която държеше сабята. После отстъпи назад и започна да наблюдава как Никълъс стоеше слисан, а от ръката му капеше кръв.
— Сега ще играеш моята игра — посочи спокойно Уилям.
Никълъс възвърна разума си и атакува на свой ред.
— Кой ръководи войските в тази нечестна обсада на замъка ми? Не е баща ти. Не съм чул гласа му, нито го видях през бойниците.
— Ако беше спрял да трепериш и беше слязъл долу, щеше да видиш баща ми. И Реймънд също.
— Реймънд?! — извика Никълъс, а на лицето му избиха червени петна. — Реймънд! Този предател! Той искаше да те убие, за да завземе част от земите ти, но когато ходът на събитията се обърна, той се извъртя като умряла риба с корема нагоре.
— Реймънд никога не би ме убил — каза Уилям с присъщата му увереност в гласа. — Реймънд е мой приятел!
— А Чарлз? — една нотка на злорадо удоволствие се прокрадваше в гласа на Никълъс. — Видя ли Чарлз в двора ми? И Чарлз ли е твой приятел?
— Нямаше го — каза замислено Уилям. — Чудя се, какво ли може да се е случило на Чарлз?
— Той лежи под един храст в гората, всред локва от собствената си кръв и умира — каза Никълъс с дрезгав глас. — Аз знаех всичко. Знаех, че си го изпратил при баща си, за да дойде и да те спаси. Нагласих една малка злополука за Чарлз.
Като изкрещя неистово, Уилям се хвърли към него. Плъзна сабята си нагоре по бронята му и нарани бузата му.
— Дръж тази сабя малко по-високо. Баща ми не те ли е научил на нещо по-добро от това?
Стиснал здраво устните си от болка, Никълъс изръмжа:
— Той ме учеше никога да не се хващам на един и същи трик два пъти.
— Не знам как ще се справиш с положението. Сабята, която носиш, е направена за мъже, а ти нямаш мускулите, необходими, за да се биеш с нея. — Като видя страданието, което обезобразяваше лицето на неприятеля му, той попита: — За първи път ли ти тече кръв, скъпо момче?
Тънка червена струйка кръв се стичаше по брадичката на Никълъс и странно съответстваше на пламтящия му поглед.
— От лицето ми, копеле такова.
Никълъс се изкачи по стълбите след него, стиснал здраво сабята от ярост.
— Не се тревожи за лицето си — каза нежно Уилям. — Повече няма да имаш нужда от него. Не намери ли това, което търсеше в тъмницата?
— Откъде знаеш, че съм бил в тъмницата?
— Откъде другаде един безгръбначен червей може да намери пътя към свободата?
— Не трябваше да се доверявам на тази кучка, която наричаш своя съпруга — политна той назад. Непохватен, с цялото това бойно снаряжение, което носеше, Никълъс отстъпи назад, като размаха ръце, за да запази равновесие.
Уилям остана да го наблюдава известно време.
— Да й се довериш?
— Когато ме помоли да не те затварям заедно с нея в тъмницата, тя е знаела, че ти ще намериш изход — изплю се с презрение Никълъс.
— Аз съм намерил изхода? — каза недоверчиво Уилям. — Грешиш, скъпо момче. Сора намери пътя, който ни изведе от твоя непревземаем затвор, а не аз. Всичко, което направих, бе да избутам онзи проклет камък настрани, и то пак с нейна помощ.
— Видях, че си изоставил Брони като ненужен парцал, след като си го използвал да ти помогне.
— Той е ранен — изръмжа Уилям. — Ти си го ранил.
— Но аз мисля, че всеки мъж на честта щеше да намери начин да спаси момчето, което беше изложено на сигурна смърт. Вярно, беше го превързал добре. Беше почти срамно да мушна ножа си и да разрежа неговите…
Този път Никълъс беше подготвен за удара, който Уилям се канеше да му нанесе. Той го парира и се прицели със сабята си в сърцето на Уилям, който предвиди тази атака и се отмести, но не достатъчно и върхът на сабята на неприятеля му се заби в плътта му. Никълъс изпита удоволствие, като разбра, че сабята му бе срещнала жива плът.
Уилям избърса кръвта от гърдите си.
— Сора ще бъде много разстроена от постъпката ти, Никълъс. Тя харесваше момчето.
— Ще бъде още по-разстроена, когато те убия.
— Аз те чакам тук без ризница, без щит, без шлем — разтвори широко ръцете си Уилям. — Казваш, че имаш преимущество, но не нападаш.
— Сразих всеки твой опит за атака.
— Говори, говори.
— Истина е!
— Само дето не знаех, че се биеш — той хвана късата сабя и я повдигна застрашително.
— Винаги побеждавам в този род борби — усмихна се триумфално Никълъс.