— Не. Забравил си първото правило на борбата.
— Какво е то?
Със злокобна предпазливост Никълъс се приближи до Уилям, очите на който светнаха от удоволствие. Той се усмихваше подканващо като самоуверен младеж, но петата му, изглежда, се хлъзна на стъпалото. Той размаха ръце като обезумял и се помъчи да запази равновесие, а Никълъс с победоносен вик се хвърли към него. С мълниеносен рефлекс сабята на Уилям се издигна и прониза Никълъс между брадичката и врата му. Кръвта бликна като фонтан, когато той издърпа сабята си. Никълъс се олюля за миг, преди да падне с трясък и да се изтърколи с все по-нарастваща скорост надолу по стълбите към студения каменен под.
Вече сериозен, Уилям го последва надолу. Погледна очите му, които гледаха втренчено с мъртвешка слепота.
— Първото правило на борбата, Никълъс. Спомняш ли си го сега? Битките се водят, за да победиш.
Като не отделяше погледа си от безжизненото тяло, той избърса сабята си и я мушна в колана си. После се обърна, отиде до отворената врата на тъмницата и надникна долу. Нищо не се виждаше, никакъв шум не се чуваше и той въздъхна. Като взе факлата от стенния свещник, той я размаха надолу в тъмната дупка. Дълбоко надолу той успя да зърне очертанията на тялото на Брони. Едно тъмно петно върху бялата варовикова скала. Мъжът лежеше като мъртъв; Уилям знаеше, че той беше мъртъв, но не можеше да се върне при Сора и да й каже, че не се беше опитал да му помогне.
Той извика:
— Брони! Лейди Сора има нужда от теб!
Нищо. Беше тихо като в гроб.
— Брони! Целият замък е обхванат от пламъци. Имаме нужда от помощ.
Нищо.
— Брони! Лейди Сора иска да дойдеш да живееш с нас и да бъдеш личният й слуга.
Възвърнал се към живота, като рицар, на когото е предложена чаша вино, Брони се надигна и седна.
— Миледи иска… аз да й прислужвам?
Уилям се сепна и спусна факлата по-надолу, така че да освети седящия мъж. Брони разтри раменете си, а изражението му не показваше доволство.
— Да, Брони, лейди Сора иска ти да й прислужваш — въздъхна Уилям, като се изправи и изтупа праха от ръцете си.
После погледна към стълбите, тъй като чу драскане на нокти по каменния под.
— Була — каза той, много по-радостен, че вижда огромното куче, отколкото вярваше, че е възможно. — Добра среща, приятелю!
Животното спря до тялото на Никълъс и го подуши, после с видимо презрение го прескочи и се затича към Уилям. Уилям погали главата на Була и откри дузина малки наранявания. Като застана на колене, той разгледа внимателно кучето. Голяма подутина почти затваряше едното му око.
— Нима Никълъс е вярвал, че ще те убие — Була трепна от болка, докато Уилям го опипваше. — Като се има предвид подвигът ти горе до вратата, то ти дори не си сериозно наранен. — Засъхналата кръв беше спластила козината на Була там, където беше получил удари от сабите, но никъде нямаше сериозна рана. — Да те мислим за страхливец — потупа го здраво Уилям, — а ти само си чакал случай, за да се биеш за някого, когото обичаш. Була, момчето ми, твоята красота ще се възвърне, а дотогава ти ще бъдеш най-глезеното същество в Бърк.
Була скимтеше и навираше нос до бузата на господаря си. Когато Уилям се изправи, той чу:
— Тук ли си? Уилям?
Викът идваше от голямата зала и отекна надолу по стълбите на подземието. Була отговори веднага, като че ли го приветстваше. Той се понесе нагоре по спираловидната стълба, откъдето отново се чу вик:
— Ах, ти, проклето куче!
Уилям изрева:
— Реймънд?
Погледна и съзря приятеля си горе на стълбата да наднича зад ъгъла. С облекчено сърце той прескочи тялото на Никълъс и се хвърли към Реймънд.
— Ти си най-хубавата гледка, на която очите ми са се наслаждавали през последните три часа.
Реймънд се засмя и сграбчи протегнатата му ръка.
— Тогава трябва да си скрил Сора някъде, тъй като тя е предпочитаната наслада за очите ти.
— Ти разкри моята тайна — призна Уилям.
Като надникна над рамото на Уилям, Реймънд тъжно поклати глава.
— Никълъс? — попита той, като кимна към тялото, което лежеше отпуснато в подножието на стълбата.
— Да — обърна се Уилям и се загледа към мястото, където лежеше победен неговият прикрит враг. — Той умря със сабя в ръка.
Уилям погледна към Реймънд и леко се усмихна, а той кимна с глава.
— Ако някой някога е бил в състояние да го убеди да вземе сабя, то това си ти.
Като заобиколи Уилям и застана зад него, Реймънд постави ръка върху гърба на приятеля си и го бутна леко към голямата зала, но той остана неподвижен.
— Всичко това е толкова жалко — промълви Уилям. — Той можеше да бъде най-великият мъж в цяла Англия, можеше да бъде съветник на краля. Беше по-богат от теб, по-хитър от мен, а сега лежи мъртъв, без да има кой да скърби за него.