Очарован от тази голяма новина, Уилям се остави да бъде отвлечено вниманието му от това, което му предстоеше да направи.
— Син? Поздравявам ви, принц Хенри. Един син ще укрепи вашата династия. Никога повече в Англия няма да се завърнат тези мрачни времена. Нека Бог го дари с дълъг живот!
— За много години — усмихна се принц Хенри и мушна палците си в колана. — Името му е Гилом и Елиънор ми писа, че е здраво и силно момче. Тя вече го е посочила като свой наследник, бъдещ граф на Поату.
— Наистина ни донесохте прекрасни новини, милорд — каза Уилям. — Но ако ме извините…
— Елиънор и аз ще имаме много синове. Много синове! Наредете да донесат вино, Реймънд. Нека да пием за здравето на моя син!
По всичко личеше, че им предстоеше една дълга и сърдечна нощ, и Уилям го прекъсна отчаян:
— Принц Хенри!
Принц Хенри се обърна изненадан към него.
— Да?
— За мен е чест да имам доверието ви и се надявам, че ще можем да обсъдим тези благословени промени, докато вечеряме тази нощ. Но, милорд, аз трябва да отида и да доведа съпругата си.
Принц Хенри се изправи, явно обиден от внезапното прекъсване на разговора, и то за нещо толкова незначително.
— Къде е тя?
— Оставих я горе, на хълма. Извинете, милорд, но трябва да отида при нея — поклони се той и понечи да се оттегли.
— Съпругата ви ще ви прости, че сте я забравили за малко. Тя е наблюдавала битката от най-предния пост, така че съм сигурен, че знае за победата ви — каза хладно принц Хенри.
Уилям се спря.
— Не, милорд. Съпругата ми е сляпа.
Принц Хенри повдигна веждите си и държанието му се промени мигновено. Той изостави фасадата на разсърден крал и се превърна просто в един любопитен мъж.
— Тя трябва да е една необикновена жена, щом е спечелила вашата преданост и обич.
— Да, така е — каза Уилям.
Принц Хенри се огледа наоколо. Лорд Питър се усмихваше гордо, като че ли говореха за собствената му дъщеря. Реймънд се смееше радостно, а Уилям имаше вид на човек, който е намерил ключа към рая. Принц Хенри каза с удоволствие:
— Тогава трябва да се запозная с тази ваша съпруга, Уилям.
— Веднага, милорд. Ще я накарам да ви разкаже историята за нашето бягство от тъмницата — поклони се отново той и излезе.
— Бих отвел съпругата му далече от него — увери двамата мъже принц Хенри, — но Елиьнор ще ми откъсне ушите, ако го направя.
Сора слезе от скалата. Когато шумът от битката замря, тя се прибра долу, в цепнатината между скалите, където я беше настанил Уилям, и се сгуши на кълбо, тъй като вятърът се беше усилил.
Някой беше победил; някой беше победен. Битката беше продължила само няколко часа. Сега, когато слънцето залезе на хоризонта и бризът, който духаше от морето, се усили, бе станало хладно.
Знаеше, че на Уилям щеше да му е необходимо време, за да дойде при нея.
Първо, той трябваше да се погрижи за войската си, после трябваше да реши какво да прави със затворниците, след това трябваше да освободи Брони. Едва тогава можеше да вземе кон и да язди с него до подножието на хълма, където трябваше да слезе и да тръгне пеш нагоре по скалистата пътека. Тя повдигна главата си и наостри уши, но него все още го нямаше.
Добре. Нямаше да изпада в паника.
Сора сведе глава и я облегна на свитите си колене.
Тя чу стъпки по пътеката, която се виеше зад нея.
— Уилям! — почти извика тя, но предпазливостта й я накара да остане на мястото си.
Откъде можеше да бъде сигурна, че това беше Уилям? Да разпознае стъпките му, когато вървеше по пода в замъка, не беше същото, както да ги чуе по каменистата пътека. Уилям й беше казал да стои скрита от хорските погледи за по-голяма сигурност, но тя не беше обърнала внимание на заръката му. Какво щеше да стане, ако Никълъс беше избягал и сега я търсеше, за да я използва като заложница?