Стъпките се чуваха все по-близо, сърцето й започна да бие силно, а ръцете й стискаха полата. Какво трябваше да направи?
Тогава от другата страна на скалата се чу гласът на Уилям:
— Сора! Къде си?
Сора излезе от скривалището си и извика:
— Тук съм! О, Уилям, тук съм!
— Господи! — той скочи на заобления камък и се плъзна надолу като попадна право в протегнатите й ръце. Тя трепереше от тревога и едва сдържана паника и той побърза да й съобщи: — Той е мъртъв. Никълъс е мъртъв.
— Знам.
— А замъкът Кран е превзет.
— Ранен ли си?
— Само одраскан.
Той постави ръката й върху гърдите си и тя усети мокрото петно от кръв.
— Толкова се тревожих. Какво те забави толкова много?
Тя се беше паникьосала, разбра Уилям. Той си пое въздух, за да успокои себе си. Сора беше прекарала ужасни часове, даде си сметка той. Беше неспособна да види събитията, които се разиграваха в краката й. По-късно той можеше да изрази своята загриженост към нея, но сега тя заслужаваше търпеливо разбиране.
— Защо не ме чакаше там, където те оставих?
— Това е мястото, където ме остави — настоя тя.
— Не — каза той ужасен. — Не е това. Какво си правила?
— Нищо.
— Сора! — в гласа му имаше предупреждение.
— Седнах там, където можех да чувам по-добре — заяви дръзко тя, като стисна ризата му в свитите си юмруци. — Това грях ли е?
Ръцете му я обгърнаха здраво в прегръдка, която я остави без дъх.
— Да. Аз те оставих долу, където никой не можеше да те види, и то само заради собствената ти сигурност. Жено, не можеш ли да изпълниш наставленията ми поне веднъж в живота си? — извиси гласа си той, докато накрая изкрещя.
Като си пое дъх, тя си даде сметка за постъпката си. Той беше прав да се нервира. Беше преживял няколко тежки, мъчителни дни. Беше обсадил един приятел, беше се бил и убил друг, беше застанал лице в лице със собствените си страхове. И последно, но не най-маловажно, той трябваше да си признае, че е бил на погрешен път в началото. Той заслужаваше снизходително извинение и уверение, че тя го беше направила единствено защото се безпокоеше за него. Като си пое още веднъж дълбоко дъх, тя каза:
— Не и когато се безпокоя за един упорит, глупав злодей, който ме плаши до смърт всеки път, когато се бие или когато крещи насреща ми само защото съм показала известна самостоятелност, и който — гласът й внезапно се сниши до шепот — ме прави много щастлива.
Той трябваше да се наведе, за да може да я чуе, но думите й разбиха негодуванието му.
— Обичаш ли ме?
— Прекалено много.
— Прекалено много? — попита нежно той, а безпокойството и умората му се стопиха под признанието й, казано шепнешком.
— Точно както една добра съпруга трябва да обича своя съпруг?
— Не точно толкова, повече от това.
Тя никога не бе предполагала, че можеше да бъде толкова смутена, толкова изплашена да каже истината. Тя му дължеше това; тя му дължеше всичко. Сора повдигна главата си така, че той да може да вижда лицето й и да усети с всичките си сетива, че тя казва истината.
— Обичам те отдавна — повдигна ръката си тя, за да го накара да запази мълчание. — Макар че ти беше прав, че аз не ти се доверявах. Но как можех? Изглеждаше така, като че ли всичко, от което аз се нуждаех, ставаше веднага твоя грижа. Ако ти нямаше необходимост от мен, какво щеше да стане, ако някой ден ти омръзнех?
Като я притисна до себе си, той седна на скалата и я взе в скута си.
— Добре. Преди всичко аз никога не мога да те изоставя. Умът ти е бърз и остър като бръснач и умееш да водиш разговор. Бог те е дарил с красота, която разцъфтява с всяка изминала година. Ти си благородничка, господарка. Интелигентна, красива. Умееш да ръководиш и домакинството. Един мъж трябва да е глупак, за да му омръзне такава жена.
Тя се опита да го опровергае, но той сложи ръката си върху устните й и каза бързо:
— Съгласен съм. Мъжете са глупаци. Ето защо аз настоявах да се оженим, Сора, дори когато ти се бореше със зъби и нокти против това. Исках да се чувстваш сигурна.
— Каква сигурност може да има човек в брака? Мъжете бият своите жени, защото им се иска те да бъдат по-красиви и по-интелигентни — размишляваше на глас тя. — А не, за да бъдат по-добри господарки. Опитвам се да ти кажа, че добрият брак зависи от взаимната необходимост на двамата съпрузи един от друг.
— Аз се нуждая от теб! — реагира веднага той.
— Защо?
— Защо? Ама че си глупава жена.
Гласът му беше смирен и тя се съгласи с това твърдение.