— Знам, но не можах да разбера, че старите нужди бяха заменени с други, а не ограничени. Преди беше лесно. Ти имаше нужда от мен. Когато беше сляп, ти се нуждаеше толкова много от мен. Тогава те обикнах — усмихна се тайнствено тя, като си спомни онези дни. — Твоят галещ глас, но и шумният ти гняв.
— Не забравяй целувките ми — закачи я той.
— Не. Никога няма да мога да ги забравя — потупа го по бузата тя. — Спомняш ли си моята първа реакция, след като ти възвърна зрението си?
— Кажи ми — каза той.
Тя въздъхна и се изчерви.
— Това ще промени представата ти за мен.
— Не.
Той си спомни как тя седеше върху сламения тюфлек на Артьр през онази светла пролетна утрин, когато я видя за пръв път със зрящите си очи. Спомни си как болката, която се изписа върху лицето й, беше помрачила ясното й чело. Но сега той я увери:
— Не мисля, че можеш да загубиш блясъка си от една чисто човешка реакция.
— Вече знаеш това — обвини го тя.
— Ако можех да чета мислите ти, любов моя — той приближи устните си до ухото й и промълви: — нямаше да прекарваме толкова много време в спорове и крясъци.
Тя се разсмя и буцата, която чувстваше в гърлото си, се стопи.
— Онази утрин, онази ужасна утрин, исках да крещя от гняв. Чувствах, че бях уплашена.
— О! — възкликна той развеселен и тя се обърна към него.
— Но това е самата истина. Мислех си, че вече нямаше да имаш нужда от мен. Станах безполезна в един миг.
— Направих грешка с теб, скъпа — устните му докоснаха челото й.
Смутена от липсата му на реакция и от забележката му, тя попита:
— Защо?
— Когато възвърнах зрението си и разбрах какъв ужасен живот си водила при пастрока си, исках да се грижа за теб, исках никога вече да не ти позволя да страдаш по този начин. Вместо това трябваше да поставям препятствия по пътя ти.
— Не по моя път. По нашия път. Като че ли не съществуваше нищо, в което можех да ти помогна.
— Ти ръководиш домакинството ми и се грижиш за децата. Какво още желаеш да правиш? Да участваш в битките заедно с мен ли?
Тя се престори, че размишлява върху това и той я плесна закачливо.
— Забрави какво съм те питал.
— Само един пример, Уилям — лицето й беше станало сериозно. — Исках да ми повярваш, когато ти казах, че не беше Чарлз.
— Вече чух това, струва ми се — изрева той.
— Не ти натяквам за минали грешки — настоя тя. — Опитвам се да ти кажа какво ме наранява и защо чувствам, че имам по-малко значение за теб, отколкото… отколкото Була. Аз имам дарба. Не е нещо голямо, но ми е от полза и никога не ми изменя. Мога да разпознавам кога хората говорят истината по гласовете им. Ти знаеше стойността на това, когато беше сляп, но когато възвърна зрението си, загуби това чувство. Ти не ми вярваше, когато се опитвах да ти кажа, че грешиш, защото съм сляпа и защото съм жена. И защото смяташ, че жените са лишени от логика.
— О, Сора, ти ме оскърбяваш, като изтъкваш собствената ми глупост.
Той взе ръцете й и ги постави на гърдите си, а тя склони главата си. Сърцето му туптеше; можеше почти да усети болката му.
— Това беше най-важното нещо, предполагам. Боли, когато се чувстваш така цялостно пренебрегнат. Не съм глупава. Ти се ожени за една богата наследница, но ти и така си богат и не се нуждаеш от парите ми. Можеш да минеш и без тях.
— Парите никога не могат да бъдат отминати с лека ръка.
— Но ти ми каза, че парите не са причината, поради която се жениш за мен — обясни търпеливо тя.
— Мили Боже! Ти използваш собствените ми думи — възнегодува той.
— Да. Ти можеш винаги да намериш жена. Ти си голям, силен и красив.
— Само ти си мислиш така — увери я той.
— О, на нашата сватба усещах начина, по който жените се усмихваха, когато ти се появяваше. Не е необходимо цяла скала да падне отгоре ми, за да разбера, че съм в опасност — тя направи гримаса на възмущение. — Тези жени показаха ясно, че ти не се нуждаеш от мен в леглото, тъй като всяка от тях с радост би приела да ме замести.
Тя знаеше, че не трябва да се тревожи за това какво мислеха другите.
Уилям не се интересуваше какво мислят другите, интересуваше се какво тя мислеше. Гърдите му се издуха от възмущение.
— Мислиш ли, че наистина бих използвал някоя от тях като твоя заместничка?
— Не! — гърлото я болеше от говорене. Гърдите я боляха от сълзите, които напираха да излязат. — Не, не това имах предвид. Просто си мисля, че ако умра утре, ти ще го преживееш.
— Добре — той се обърна и тя усети, че се пресяга, за да разреши с пръсти брадата си. — Да. Ще го преживея. Дълго време щастието и радостта няма да бъдат мои спътници. Никога няма да мога да намеря жена, която да ми подхожда като теб. Но все пак ще продължа да живея и да преуспявам в живота. Ще обучавам сина си, ще помагам на баща си. Но искам и ти да ми кажеш нещо. Ако бях убит преди малко, ти щеше ли да се хвърлиш от тази скала?