Тя замръзна на мястото си.
— А… не.
— Щеше ли да се затвориш в манастир и никога да не потърсиш отново живота?
— Не съм мислила за това.
— Щеше ли да продължиш да живееш, ако бях умрял днес?
Сора не искаше да мисли за живота си без Уилям, но тя се застави да го направи. Ако той беше умрял, щеше ли да се върне и да бъде онази защитена, кротка жена, каквато беше преди? Или щеше да крещи, когато беше ядосана, да танцува и да се смее високо на всяка шега? Щеше ли да настоява да има свободата да се разхожда, за да може слънцето да топли лицето й? Тя потрепера от болката, която всички тези мисли й причиниха, но продължи с храбра настойчивост:
— Да. Ще мога да стъпя на краката си и без теб.
— И приливът ще продължава да се редува с отлива, без да има нужда аз да ги тласкам. Пролетта ще продължава да топи снеговете без помощта на моя топъл дъх. Ти си личност, самостоятелна, с надежди, мисли и мечти, които са напълно отделени от моите. Мислиш ли, че ще искам жена, която се нуждае да се обляга непрекъснато на мен, за да бъде завършена като личност? Не, скъпа, искам само теб. Самостоятелна, независима, нежна, точно каквато си ти. Искам да знам, че ако утре умра, ти ще можеш да бъдеш опора на баща ми в скръбта му и ще отгледаш сина ми, докато стане пълнолетен.
Тя не призна гласно, че той беше прав, но тялото й се освободи от напрежението, което чувстваше, и се отпусна в ръцете му. Той се усмихна леко и потърка бузата си до косата й.
— Има и друг въпрос — оплака се тя. — Ти нямаш нужда от момчета, родени от мен, защото имаш син.
— Истина е. Аз нямам нужда от деца от теб, тъй като има кой да наследи земите ми. Моите чувства обаче нямат нищо общо с нуждите ми. Искам просто да подържа твоето бебе в ръцете си. Искам да усетя детските му ръчички около врата си.
Тя издаде един изпълнен с копнеж стон.
— Кимбол те обожава — каза той.
— И аз обожавам Кимбол. Но той е на възраст, когато трябва да се даде в някое семейство, където да се възпита и обучи за рицар. Трябва да признаеш, че той не се нуждае от мен.
— Кимбол е толкова самоуверен, че той дори няма нужда и от мен — отбеляза Уилям. — Когато се родят нашите деца, той ще бъде щастлив заедно с нас. Ще бъде добър брат и никога няма да им завижда за земите ти.
— Знам. Той е добро момче. Аз обичам много Кимбол.
— Така че, кажи ми, какво велико откритие те накара да признаеш любовта си към мен. Наистина, това е едно признание, а не просто подмятане на нещо, което мислиш, че искам да чуя. — Тя не отговори, но той настоя за това, като свещеник, който убеждава някого да се изповяда. — Кажи ми, какво те накара да ми се довериш най-после?
— Няма да го харесаш — предупреди го тя.
— Аз не харесвам целия този разговор — заяви той, — но се уговорихме, че няма да те удрям, няма да те хвърлям в праха, така че, кажи ми, моля те.
Приятният, сладък спомен изплува в съзнанието й.
— До днес мислех, че ти нямаш нужда от мен.
— И какво те наведе на това велико откритие?
— В тъмницата ти се нуждаеше от мен.
Тя усети топлината, която се разля в гърдите му.
— В тъмницата? В тъмницата аз ревах като дете, което са лишили от играчката му. Аз треперех и се притисках до теб.
— Да.
— Надявах се, че ще забравиш тъмницата.
— Никога. Няма да кажа на никого, но Уилям — тя взе лицето му в ръцете си, — заради онези сълзи и страхове аз те обичам още повече.
— Жено! — искаше да изкрещи насреща й той, но раздразнението му се изпари под топлината на нейната усмивка. — Жено, искам да забравиш това!
— Никога няма да го забравя — усмивката й посърна, а в гърлото й внезапно заседна една буца.
Висините и низините, смъртта и радостта бяха нещо твърде голямо, за да могат да се понесат, и сълзите й внезапно намокриха гърдите му. Тя се хвана здраво за него със свитите си в юмруци ръце, като че ли имаше опасност нещо да го отнесе, а той я притисна до себе си. Успокоението, което той се опитваше да й даде, беше повече от това, което тя можеше да понесе; риданието й се усили, докато накрая тя се тресеше от мъка.
Като я галеше с цялата нежност на един отчаян човек, той започна да я моли:
— Моля ти се, престани да плачеш.
Тя кимна с глава и подсмръкна.
— Моля те, спри!
Тя потърка лицето си в големите му длани и изтри сълзите си, преди те да потекат надолу по бузите й, а той продължи:
— Не мога да понасям това, Сора.
Тя кимна с глава и спря дъха си, опитвайки се с цялата си душа да спре сълзите си.