— Ако ти е трудно да спреш — каза в яда си той, — то тогава карай, продължавай да плачеш.
Тя започна да се смее тихо и задъхано.
— Никога няма да мога да разбера жените — оплака се той, вече от промяната в настроението й. — Молих те да спреш, а ти се разрева по-силно. Казах ти да плачеш, а ти се смееш.
Когато бе в състояние да говори, тя отвърна:
— Винаги става така. Изглежда, винаги, когато съм уплашена и ти си с мен, страховете ми изчезват в твоята увереност. И сега знам, че мога да поема тревогата и безпокойството ти, да ги преобърна в сила. Ти се притискаше до мен, гушеше се в ръцете ми, ти имаше нужда от мен. Ние сме две половини от едно цяло. Ние сме създадени един за друг и никой и нищо не може да ни раздели.
— Ти си една глупава жена — думите му прозвучаха като похвала. — Много време ли ти отне, за да откриеш истината?
Нещо стегна гърлото на Сора. Сърцето й биеше до неговото и тя повдигна главата си, за да срещне устните му. Целунаха се така, като че ли за първи път откриваха радостта от целувката; целуваха се, като че ли не го бяха правили от векове. Целуваха се, притискайки се един към друг с отчаяна всеотдайност. Тя се извъртя в скута му и обви краката си около него с цялата бушуваща сила на любовта, гордостта и радостта. Той я притискаше силно до себе си, като предчувстваше могъщия поток на удоволствието. Той беше спечелил своите победи; победи над злото, което ги заплашваше; победи над страховете на Сора. Той мечтаеше да й каже всичко, което носеше в сърцето си, но огънят, който бушуваше в тялото й, отвлече вниманието му и мислите му се разпръснаха с настойчивия полъх на бриза.
Те се притискаха един към друг и се отдалечаваха и отново се притискаха, обезумели от любов. Единствено студеният порив на вятъра събуди здравия разум в Уилям.
— Сора — той държеше все още бедрата й. — Сора, става тъмно и ще завали. Баща ми ще изпрати Була да ни търси, ако не се приберем скоро.
— Була? — сграбчи тя полата си. — Кучето ми? Чух лаене и се надявах да е той. Наистина ли е Була?
— Той е — потвърди Уилям. — Но това бе един нов Була. Той се бореше като войн. Изглежда, Никълъс е имал прекомерна вяра в това, че един удар в главата може да пръсне твърдия череп на кучето.
— А също и твърдия череп на господаря му — усмихна се тя. — Трябваше да знам, че това е той. Този дълбок, заплашителен вой, който напомня толкова много на теб, когато си гневен.
— Бил съм някога гневен, караш ме да се чудя? — той се наведе към врата й и захапа ухото й.
Тя се задъха от удоволствие.
— Ако не намерим скоро някое легло, Кимбол няма да има свои братя и сестри, за които да се грижи.
— Да — пое си въздух Уилям. — Ще помолим баща ми за господарското легло. О, не! Тя спря да разтрива гърдите му.
— Какво има?
— Не. Не мога да те заведа направо в леглото — той се изправи и й помогна да стане, като изтупа полата й, а с пръстите на ръката си разреса косите й. — Но мога да те запозная с един принц. Той няма търпение да те види и да чуе историите за твоята храброст.
— Принц?
— Принц Хенри е тук — тя зяпна Уилям, а той се разсмя. — Да, престолонаследникът на трона на Англия ни чака в замъка Кран. Той има големи планове за Англия, за това как да въдвори мир в страната ни и аз вярвам, че именно той е човекът, който може да ги доведе до един успешен край. Нашите синове и дъщери ще имат място в кралския двор, а ти ще бъдеш едно украшение в кралството.
— Принц Хенри? — спъна се тя, докато вървеше. — Не съм никакво украшение в кралството. Чувствам се като просяк. Не мога да се срещна с принц Хенри в този вид. Мръсна съм. Косата ми е разплетена, а дрехите ми…
— Дрехите ти изглеждат добре за жена, която току-що е разгромила цяла армия — увери я той, но тя не беше убедена в това. — С радост ще те вмъкна незабелязано в замъка, където ще можеш да играеш прислужницата на господарката, докато си придадеш обичайния хубав вид.
— Ще бъда задоволена от моя обичаен спретнат вид — отговори хапливо тя.
— Предоставям ти възможност, от която повечето жени биха подскачали от радост — оплака се той. — Имаш възможност да се запознаеш с принц, а ти въобще не си впечатлена от това. Добре, щом не мога да те изкуся с възможността да се запознаеш с нашия бъдещ крал, може би ще отидеш в замъка, за да поздравиш нашето храбро куче.
Тя докосна гърдите му с ръка.
— Големи грижи ти създавам.
— Да. Но Бог никога не ми дава повече, отколкото мога да понеса.
Тя се засмя и повдигна ръцете си към него.
— Докато ти си с мен, мога да се изправя лице в лице с всеки. Хайде да вървим, а по пътя ще ми кажеш как трябва да се държа пред един принц.