Той я взе в ръцете си и започна да слиза надолу по пътеката към светлините на замъка.
— Бъди естествена, такава, каквато си. Той ще бъде поразен и очарован и ще изпита ревност от късмета, който имам — Уилям се спря и погледна в любимото лице. Белият прах, който я покриваше, не можеше да скрие красотата и хармонията на чертите й, нито пък да помрачи светлината, която струеше от душата й. Той я притисна по-близо до гърдите си и приближи устните си до бузата й. — Изправи се, покажи гордост и достойнство, и не забравяй нито за миг, че ако не беше ти, аз все още щях да треперя в стария си замък, страхувайки се да помръдна в тъмнината. В този свят ти си моята зора, моят слънчев лъч, моята светлина в мрака!