— Не, но всичките тези години на борба състариха Стивън. Човек не е вечен — отговори той, без да бъде достатъчно убедителен.
— Какво ли я чака нашата бедна Англия? — попита тя.
— Не зная — въздъхна лорд Питър. — Не зная. Преди деветнайсет години всичко изглеждаше толкова ясно. Кралица Матилда беше единственото оцеляло дете на добрия крал Хенри и той накара бароните да се закълнат, че ще я защитават. Но тя е жена, и то високомерна.
— Точно това не могат да преглътнат още по-високомерните мъже — отговори с насмешка Сора.
— Проявявате забележителна проницателност — съгласи се той с не по-малко чувство за хумор. — Когато почина Хенри, дядото на сегашния Хенри, Стивън предяви претенции за трона в Лондон и Англия го приветства. Всички мислеха, че това е едно идеално решение. Той беше внук на Вилхелм Завоевателя, както и Матилда. Той беше очарователен, великодушен и храбър. Бароните мислеха, че при Стивън в страната ще настъпи благоденствие. Но скоро разбрахме, че чарът, великодушието и храбростта не могат да заместят строгостта, която се изисква от един монарх.
— Не мога да си спомня момент, когато да сме се радвали на благоденствие — каза Сора. — Аз съм родена в годината, когато е умрял добрият крал Хенри.
— Да, цяло поколение израсна в конфликти. Нямаше никакви закони, а властта тероризираше онези, които трябваше да защитава. При спомена за тези последни години кръвта се смразява в жилите ми.
— Разбирам. Моите собствени земи, наследени от баща ми, малко по малко се стопяват от „добри съседи, които се стремят да се грижат за тях“.
— Лорд Тибълд не ги ли брани е оръжие?
Сора сви устни в подигравателна усмивка.
— Много е студено за лорд Тибълд, за да излиза навън.
— Разбирам.
— Моля да ми простите за малкото отклонение. Жаждата ми за новини надделя над добрите маниери и над искрения ми интерес към разказа за вашия син.
— Не се извинявайте. Вашият интерес към благосъстоянието на страната ми даде възможност да се успокоя. Сама виждате, че все още не мога да говоря за Уилям, без да ме заболи сърцето. Винаги много се ядосвам, защото пострада за нищо. За нищо! — Той поклати глава, за да се разтовари от напрежението, стегнало врата му. — Имахме бой със съседа, една непретенциозна схватка. Най-малката от всички битки.
— И синът ви беше ранен?
— Господи, да. Ударен отзад по главата. Качулката от неговата ризница се отпечата върху врата му, шлемът му беше смачкан. Наложи се да го разрежем. Един по-слаб мъж щеше да бъде убит, но не и моят Уил. Два дни лежа като труп. Кимбол и аз много се изплашихме. — Лорд Питър вдигна рамене, притеснен от непривичното чувство за страх, породено от неприкритата обич. — Е, той е единственият ми оцелял син и баща на Кимбол. Лежеше блед и неподвижен, едва дишащ, като голям дъб съборен на земята. Събуди се обаче. Просто се чу рев на здрав мъж, който искаше закуска и да се запалят проклетите факли. При огъня, който гореше в огнището, и слънчевата светлина, която струеше през процепите на стената.
Сора наведе глава в размисъл.
— Преди колко време?
— Преди два месеца.
— Оздравя ли, милорд? — попита тя тихо, изпълнена с тъга.
— Здрав е като бик. Е, има болка в главата. Но каква полза от неговото здраве? Много е стар, за да се приспособи към нов начин на живот. Вече е почти на двайсет и седем. Той заслужи своето рицарско отличие още петнайсетгодишен, когато беше посветен в рицарство за проявена храброст в боя. Той надзираваше управлението на земите на майка си през всичките онези мрачни години след смъртта на крал Хенри. Голям човек е, честна дума. Краката му са като дънери, мускулестите му рамене — като дъбови клони. Той е войн и човек на действието, а сега не иска да излезе навън, срамува се от хората, страхува се да не стане за смях. Седи вътре и не върши нищо.
— Защото се страхува да не стане за смях? — Сора разбра. Почувства болка, като си спомни случаите, когато беше ставала за присмех, моментите, изпълнени със звука на беззлобното присмиване над нейната безпомощност.
— Точно така. И защото му се ще да бъде навън. Той не приема помощ, а и сам не си помага; просто седи вътре, изпаднал в мрачно настроение и пие.
— Самосъжалява се — изръмжа Мод.
— Объркан е. — Сора кимна с глава, развълнувана от дълбоката мъка в гласа на лорд Питър, от искрения вик за помощ. — Само едно нещо може да му помогне, милорд, и това е един бърз, силен ритник в задника.
— Не мога! Аз също съм осакатен, осакатен от любовта към сина си. — Почувствал влиянието на наведените над него женски тела, той потрепна от вълнение. — Аз не ви познавам, за първи път ви видях за малко снощи, но разбрах, лейди Сора, че вие сте една добра жена, изпаднала в тежко положение. Вашият пастрок ви гледа похотливо, а той е слаб човек.