— Да, зная. Благодаря ти, че се грижи за баща си. — Лорд Питър сложи тържествено ръка върху рамото на Кимбол.
— Добре дошъл, сър, но кой е това? — Кимбол посочи с пръст седемгодишното момче, което влизаше вдървено, следвано по петите от слуга.
Лорд Питър се обърна и видя нещастната група от Пертрейд, която не смееше да се доближи до огъня, докато не бъде специално поканена.
— Мили Боже, лейди Сора, простете ми. Хванете ме за ръка. — Той отново предложи лакътя си. — Позволете ми да ви заведа до огнището. Кимбол, това е лейди Сора. Ще бъде наша икономка. Тя е далечна братовчедка на баба ти. Онова момче е Клер, природен брат на Сора. Взех го, за да го обучавам. Ще кажеш ли „добре дошли“, Кимбол?
— Разбира се, сър. За мен е чест да се запозная с вас, лейди Сора. — Като каза това, той се поклони. — Надявам се, че ще бъдете щастлива в нашия дом.
Кимбол послушно се оттегли в дъното с Клер и Сора го чу да казва на брат й:
— Много ти благодаря, че дойде. Дядо обича да обучава момчета и тук винаги има много деца, с които играем на войници. Но откакто пострада баща ми, всичките ми приятели ме напуснаха. — Момчето направи гримаса и продължи: — Ти ще ме спасиш от скуката.
— Внукът е не по-малко любезен от дядото — отбеляза Сора.
— Надявам се това да е комплимент. — Лорд Питър се засмя.
— Разбира се, че е комплимент — отговори Сора и също се засмя.
Зад тях се чу гласът на Мод:
— Приятен! Лорд Питър е приятен, ако не се смята шантажът и подкупът.
Лорд Питър спря и Сора почувства топлината от огнището от лявата й страна.
— Ето стол, лейди Сора — предложи той.
Тя се хвана за облегалката и седна на стола. Преди още да успее да се намести, кучето легна в краката й.
— Була! Назад! — заповяда лорд Питър.
В отговор кучето изръмжа и се сви на кравай.
— Това куче, лейди Сора, се очакваше да е ловджийско — каза той раздразнено. — Бог ми е свидетел, че досега никога не е донесло заек, но това не значи, че трябва да стане галено кутренце. Не трябва да го насърчавате да се държи по този начин.
— Тя се държи така с всички животни — обади се Мод и той се обърна към нея, за да продължат препирнята, която бяха прекъснали.
— Моите подкупи могат да бъдат много приятни.
— Досега са само празни думи — отговори тя. — Беше ни обещана самостоятелна стая за миледи с огън, който ще е най-добре да запалим още сега, ако искаме
там да има някаква топлинка през нощта.
— Хоиза! — извика силно лорд Питър, при което Сора трепна. — Къде е тази проклета Хоиза.
— Може би прави поредното си невъзпитано дете на сламата в конюшнята.
Гласът от другата страна на огъня стресна Сора. Беше дълбок и богат мъжки глас, който я накара да се размекне от удоволствие. И все пак в него имаше елементи, които презираше: сарказъм, патос и ярост.
— Не. — Лорд Питър леко се усмихна. — Много е студено в конюшнята. Доколкото познавам тази разюздана жена, по-вероятно е да е в моето легло. — Гласът му стана сериозен. — Как си, Уилям?
Уилям изсумтя и неговата неириветливост премина в неловко мълчание, което беше нарушено едва когато се намеси Мод:
— Ако наредите на тези селяндури да донесат дърва и ми покажеш стаята, ще мога да запаля огъня и да прогоня студа. Краката на миледи сигурно са ледени.
— Краката ми винаги са ледени — подхвърли Сора.
Мод не обърна внимание на казаното.
— И ги накарате да донесат сандъка на миледи; мокра е до кости.
— Мокра до кости! Ей, това сигурно е интересно — чудесният глас отново прозвуча. — Само ако можех да я видя!
— Пътуването мина добре, Уилям — каза тихо лорд Питър, като се опитваше да скрие своето вълнение. — Искаше ми се да си с мен.
— Да се возя в двуколка като стара баба и да ми се смеят васалите — отговори той с нескрита горчивина в гласа.
— Меруин много разпитваше за теб. Той те покани да му гостуваш при следващото ми посещение, а Раул мечтае да има твоя боен опит, за да се справи с нападателите, когато дойдат през лятото.
Дълбокият глас се изпълни с топлота, копнеж и интерес, който измести горчивината.
— Сигурен ли е, че отново ще дойдат?
— Защо да не дойдат? Миналата зима имаха богата плячка; обраха всичкото зърно от хамбарите и изнасилиха жените на селяните.
— Без да има кой да ги спре: аз — безпомощен в главната кула, а ти — зает с мен като квачка с пиленцата си. Дано душите им горят в пъкъла! В деня, в който докопам онзи, който ме цапардоса по главата, той ще се срещне със Създателя си.
Сега Сора повече хареса гласа. Вече не беше саркастичен, а изпълнен с решимост. В стремежа си да продължи неговото гордо противопоставяне тя попита: