Началникът погледна Изабел и се усмихна:
— Значи искаш да знаеш защо не го разкъсах, след като можех? Ето затова. И преди да си помислиш, че съм постъпил героично, не е така. Постъпих егоистично. Имах нужда да докажа на себе си, че все още не съм паднал толкова ниско. Трябва да призная, че изкушението е голямо.
— Да се присъедините към главен комисар Франкьор? — попита Лакост, удивена от откровението на шефа си.
— Не, в отговор да създам моя собствена воняща бъркотия.
Вгледа се в заместничката си, като че ли претегляше думите си.
— Знам какво правя, Изабел — рече тихо. — Довери ми се.
— Не биваше да се усъмнявам.
Изабел Лакост разбра откъде тръгва гниенето. Как се случва — не за един ден, а на малки стъпки. Дребно съмнение пробива кожата. Започва да забира инфекция. Въпроси. Критики. Цинизъм. Недоверие.
Инспекторката погледна към служителя, с когото бе разговарял Гамаш. Затворил бе телефона и си водеше записки на компютъра — стараеше се да си свърши работата. Но колегите му го дразнеха и докато инспектор Лакост наблюдаваше, мъжът спря да пише и се обърна към останалите. Усмихна се. Отново бе един от тях.
Изабел насочи вниманието си обратно към главен инспектор Гамаш. Никога не би й минало през ума, че може да изгуби лоялността си към него. Но ако бе възможно да се случи на онези полицаи, вероятно можеше да се случи и на нея. Може би вече бе започнало. Франкьор изпращаше все повече свои служители в отдел "Убийства", все повече те предизвикваха Гамаш, защото вярваха, че е слаб. Може би това поведение я бе заразило.
Като че ли и тя бе започнала да се съмнява в шефа си.
Преди шест месеца никога не би й хрумнало да поставя под въпрос методите за дисциплина, които началникът й прилагаше върху подчинените си. Но току-що го бе направила. И една част от нея си бе задала въпроса дали все пак това, което виждаше — което всички бяха видели — не бе наистина слабост.
— Каквото и да става, Изабел — каза Гамаш, — трябва да се доверяваш на себе си. Разбираш ли?
Гледаше я толкова настоятелно, като че се опитваше да набие думите не просто в главата й, а още по-дълбоко. На някое тайно и безопасно място.
Жената кимна.
Началникът й се усмихна и напрежението се разсея.
— Bon.[11] Това ли дойде да ми кажеш, или има още нещо?
Отне й няколко секунди да си спомни — не веднага, а чак когато видя самозалепващо листче в ръката си.
— Получихме обаждане преди няколко минути. Не исках да ви притеснявам. Не съм сигурна дали е по личен, или по служебен въпрос.
Главният инспектор си сложи очилата, прочете бележката и се намръщи:
— И аз не съм сигурен.
Гамаш се облегна назад на стола си. Сакото му се отвори и Лакост забеляза пистолета "Глок" в кобура на колана му. Още не можеше да свикне с тази гледка. Началникът й мразеше оръжията.
Евангелието от Матей, глава 10, стих 36.
Това беше едно от първите неща, които научи, когато се присъедини към отдел "Убийства". Спомни си главен инспектор Гамаш, седнал точно там, където беше в момента.
"Матей 10:36, бе й казал, "и врагове на човека са неговите домашни"[12]. Никога не го забравяйте, полицай Лакост."
Приела бе, че според него разследването на всяко убийство трябва да започне от семейството. Но вече знаеше, че има много по-дълбоко значение. Главен инспектор Гамаш носеше оръжие. В щабквартирата на Sûretè. Сред своите "домашни".
Гамаш вдигна самозалепващото листче от бюрото си.
— Искаш ли да се разходим с колата? Може да сме там за обяд.
Лакост се изненада, но нямаше нужда от втора покана.
— Кого оставяме начело на отдела? — попита, докато взимаше палтото си.
— Кой е начело в момента?
— Разбира се, че вие, patron.
— Много мило от твоя страна, че го казваш, но и двамата знаем, че не е вярно. Само се надявам да не сме оставили кибрит на достъпно място.
Докато затваряше вратата зад себе си, Гамаш чу как служителят, с когото бе провел среща по-рано, казва на другите:
— "Става дума за края на един живот…"
Имитираше началника си с писклив, детински глас. Изкарваше го идиот.
Главният инспектор закрачи по дългия коридор към асансьора и се усмихна.
12
За цитата от Библията е използван преводът на Св. синод на Българската православна църква, София, 1993 г. — б. р.