Двамата с Лакост влязоха в асансьора и се загледаха в числата на малкото екранче. 15, 14…
Имаше още един човек, който слезе и ги остави сами.
… 13, 12, 11…
Лакост се изкушаваше да зададе онзи въпрос, който никой не биваше да дочуе.
Погледна към началника си, който наблюдаваше числата. Имаше спокоен вид. Познаваше го достатъчно добре обаче, за да забележи новите, по-дълбоките бръчки. Тъмните кръгове под очите му.
"Да — помисли си Изабел, — да се махнем оттук. Да прекосим моста, да се разкараме от острова. Колкото се може по-далече от това проклето място."
8… 7… 6…
— Сър?
— Oui?[13]
Гамаш се обърна към нея и тя отново зърна онази преумора, която изплуваше на повърхността в моментите, когато шефът й сваляше гарда. Сърце не й даваше да попита какво се бе случило с Жан Ги Бовоар. Той беше заместник на Гамаш преди нея. Неин наставник. Протеже на главния инспектор. И много повече от това.
В продължение на петнайсет години Гамаш и Бовоар бяха ненадминат екип. Двайсет години по-младият от шефа си Жан Ги бе подготвян да заеме поста на началника на отдел "Убийства".
Но изведнъж, след като преди няколко месеца се завърнаха от работата по случай в отдалечено абатство, инспектор Бовоар бе прехвърлен в отдела на главен комисар Франкьор.
Беше истински ужас.
Лакост се бе опитала да разбере от Бовоар какво се случва, но той не искаше да има нищо общо с когото и да било от "Убийства". Главен инспектор Гамаш пък бе издал заповед: никой от отдел "Убийства" да няма никаква работа с Жан Ги Бовоар.
Наредено им бе да го отбягват. Инспекторът трябваше да изчезне. Да стане невидим.
Не просто persona non grata, a persona non exista[14].
Изабел Лакост не можеше да повярва. Времето минаваше, а тя все така не вярваше.
3… 2…
Това искаше да попита.
Истина ли бе?
Чудеше се дали не е хитър ход, който целеше да внедри Бовоар в лагера на Франкьор, за да разбере инспекторът какво е намислил главният комисар.
Навярно Гамаш и Бовоар все още бяха съюзници в тази опасна игра.
Но месеците се нижеха, поведението на Жан Ги ставаше все по-непредсказуемо, а на Гамаш — все по-решително. Пукнатината между тях бе зейнала като пропаст. Сега двамата сякаш живееха в различни светове.
Докато вървеше след Гамаш към колата му, Лакост осъзна, че се бе въздържала да зададе въпроса не за да пощади неговите чувства, а своите. Не искаше да получи отговор. Искаше да вярва, че Бовоар е останал верен на началника си, а Гамаш има надежда да осуети плана на Франкьор, какъвто и да бе той.
— Искаш ли ти да шофираш? — Главният инспектор й подаде ключовете от колата.
— С удоволствие.
Минаха през тунела "Вил Мари" и се качиха на моста "Шамплен". Гамаш мълчеше и се взираше в полузамръзналата река Сейнт Лорънс. Движението се забави и почти спря, когато наближиха най-високата точка на моста. Лакост въобще не се страхуваше от височини, но усети как леко й прилошава. Едно беше да караш по моста, а съвсем друго — да си спрял на по-малко от метър от ниските перила. И дългото падане.
Някъде долу в далечината Лакост виждаше късове лед, които се блъскаха един в друг, понесени от студеното течение. Мътни води и киша се влачеха бавно под моста.
Главен инспектор Гамаш рязко пое въздух, след това издиша и нервно се размърда на седалката до нея. Изабел си спомни, че шефът й се страхува от височини. Забеляза, че е стиснал ръце в юмруци, които стягаше и отпускаше. Стягаше. Отпускаше.
— За инспектор Бовоар… — чу се как изрича. Усещането бе малко като да скочи от моста.
Гамаш я изгледа така, сякаш му бе ударила шамар. Което всъщност, като се замисли, бе целта й. Да го зашлеви. Да си пробие път до онова, което той криеше в главата си.
Разбира се, нямаше как физически да удари главен инспектор Гамаш. Но можеше да му нанесе емоционален удар. И го направи.
— Да?
Погледна я, но нито тонът, нито изражението му я поощряваха да продължи.
— Можете ли да ми разкажете какво се случи?
Колата пред тях помръдна на около метър, след това шофьорът й натисна спирачките. Бяха почти на върха. Най-високата точка на моста.
— Не.
Началникът й отвърна със словесен шамар. И младата жена почувства парене.
Прекараха около минута в неловко мълчание. Но Лакост забеляза, че главният инспектор вече не стиска юмруци. Само се взираше през прозореца. Зачуди се дали не му е нанесла твърде тежък удар.
Тогава изражението му се промени и Лакост осъзна, че сега погледът му не е насочен към тъмните води на река Сейнт Лорънс, а някъде встрани от моста. Преминали бяха височината и докато се спускаха, можеха да видят какво причинява задръстването. Най-дясната лента в края на моста, където той се свързваше с южния бряг, бе блокирана от полицейски коли и линейка.