Служители на реда изтегляха по насипа телена кошница, към която бе закрепено покрито тяло. Лакост се прекръсти по навик, а не защото вярваше, че жестът би въздействал по какъвто и да било начин на живите или на мъртвите.
Гамаш не се прекръсти. Но продължи да се взира напрегнато.
Смъртта бе взела жертва на южния бряг на Монреал. Не беше на тяхна територия, не беше техен труп. Sûretè du Quèbec обслужваше цялата провинция Квебек освен градовете, които имаха собствени полицейски служби. И така си имаха предостатъчно територия за покриване и предостатъчно трупове. Този не бе един от тях.
Освен това и Гамаш, и Лакост се досещаха, че вероятно става дума за някой клет самоубиец. Докаран до отчаяние с приближаването на коледните празници.
Гамаш се запита, докато подминаваха тялото, омотано в одеяла като новородено, колко ли лош живот трябваше да има човек, за да му се сторят студените мътни води по-добра алтернатива.
Най-накрая излязоха от задръстването, движението се отпуши и не след дълго се качиха на магистралата, като с висока скорост се отдалечиха от моста. От трупа. От щабквартирата на Sûretè. По посока на селцето Трите бора.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Звънчето над вратата иззвъня и Гамаш прекрачи в книжарницата. Детективът отупа ботушите си в прага, като се надяваше да се раздели поне с част от снега, полепнал по тях.
В Монреал едва прехвърчаше, когато заминаваха, но докато се изкачваха в планините южно от града, снегът се бе усилил. Зад гърба му се чу приглушено потропване — Изабел Лакост също изтърсваше ботушите си и след миг последва началника си вътре.
Дори с вързани очи главният инспектор можеше да опише познатия магазин. По всички стени бяха подредени библиотеки, препълнени с книги с меки и твърди корици: белетристика и биографии, наука и научна фантастика, криминалета и религия, поезия и готварски сборници. Стаята бе наситена с размисли и чувства, творби и желания. Нови и употребявани.
Върху дървения под бяха постлани износени ориенталски килими, които придаваха атмосфера на уютна домашна библиотека в стара провинциална къща.
На вратата на книжарницата за нови и употребявани книги на Мирна висеше празничен венец, а в ъгъла на стаята стоеше коледно дръвче. Под него бяха струпани куп подаръци. Носеше се лек сладникав аромат на балсам.
В центъра на помещението бумтеше черна чугунена печка на дърва, върху нея димеше чайник, а от двете й страни бе разположено по едно кресло.
Нищо не се бе променило от онзи ден преди много години, когато Гамаш за пръв път прекрачи прага на книжарницата на Мирна. Всичко си беше същото, от старомодния калъф на цветчета, който покриваше дивана, чак до удобните фотьойли край големия еркерен прозорец. До единия стол с хлътнала седалка се извисяваше купчина книги, а върху масичката за кафе бяха пръснати стари броеве на "Ню Йоркър" и "Нешънъл Джиографик".
Гамаш си помисли, че ако въздишката имаше физическа форма, тя щеше да изглежда така.
— Bonjour?[15] — подвикна главният инспектор и зачака. Отговор не дойде.
Стълбище в дъното на книжарницата водеше към горния етаж, където се намираше жилището на Мирна. Гамаш тъкмо се канеше да се качи, когато Лакост забеляза написана на ръка бележка, закрепена до касата.
Ще се върна след 10 минути. Оставете пари, ако си взимате нещо. (Рут, за теб се отнася.)
Не беше подписана. Нямаше нужда. Но отгоре бе отбелязан час — 11.55.
Лакост погледна ръчния си часовник, а Гамаш се извърна към големия часовник зад бюрото. Почти дванайсет.
Гостите прекараха следващите няколко минути край етажерките. Книгите на английски и на френски бяха приблизително равни на брой. Имаше и нови, но повечето бяха втора употреба. Гамаш задълбочено разучаваше заглавията. Накрая се спря на опърпан том с история на котките. Свали тежкото си палто и наля по една чаша чай за себе си и за Лакост.
— Мляко или захар? — попита.
— По малко и от двете, s'il vousplait[16] — долетя отговорът на колежката му от другия край на стаята.
Детективът седна край чугунената печка и отвори книгата. След миг Лакост се настани на отсрещното кресло и отпи от чая си.
— Да не би да обмисляте да си вземете?