Въпреки боровете дебел снежен юрган покриваше всичко наоколо. Но това не бе мръсният градски сняг. Тук преспите бяха почти неопетнени, искрящо бели, прорязани само на места от пътечки, които ботуши, ски или снегоходки бяха утъпкали през тях.
Неколцина възрастни караха кънки върху замръзналото езеро и с широки лопати разчистваха леда за нетърпеливите деца, които чакаха край пързалката. Всяка от къщите около селския площад се различаваше от останалите и Гамаш ги познаваше до една. Отвън и отвътре. Влизал бе за разпити и за празненства.
— Една приятелка ми беше на гости миналата седмица — обясни Мирна. — Замина си, но плануваше пак да дойде вчера и да остане за Коледа. Обади се по-миналата вечер и каза, че ще пристигне на следващия ден за обяд, но така и не се появи.
Гласът на Мирна бе спокоен. Говореше по същество. Беше идеалният свидетел, както Гамаш вече се бе убеждавал неведнъж. Не казваше нищо излишно, не добавяше тълкувания от себе си. Просто преразказваше събитията.
Но ръката, с която държеше лъжицата, леко трепереше и по дървената маса се поръсиха ситни червени капчици борш. В очите на чернокожата жена се четеше молба. Не за помощ. Погледът й търсеше утеха. Успокоение, че не е нужно да приема нещата толкова навътре, че няма за какво да се тревожи.
— Значи са минали около двайсет и четири часа — намеси се Изабел Лакост. Оставила бе сандвича си и бе напълно съсредоточена в разговора.
— Не е много, нали? — попита Мирна.
— Ако има съмнения за изчезнал пълнолетен човек, не започваме издирване, преди да са минали два дни — отговори Гамаш. — Всъщност официалното досие се разкрива, след като изтекат първите четиресет и осем часа.
В тона на главния инспектор имаше нещо недоизказано, затова Мирна изчака.
— Но ако се изгуби някой мой близък, не бих издържал четиресет и осем часа, преди да тръгна да го търся — добави. — Постъпили сте правилно.
— Може да няма повод за притеснение.
— Да — съгласи се детективът. Въпреки че не изрече думите, които Мирна се надяваше да чуе, самото му присъствие й действаше успокояващо. — Опитахте се да се свържете с нея по телефона, нали?
— Изчаках до вчера следобед, когато й се обадих на домашния. Тя няма мобилен телефон. Отговори ми телефонният секретар. Звънях… — Мирна замълча за миг —… много. Може би на всеки час.
— Докога?
Книжарката погледна часовника и отвърна:
— За последно опитах в единайсет и половина днес предиобед.
— Сама ли живее? — попита Гамаш. Гласът му бе превключил от сериозен разговор към разпит. Вече беше на работа.
Мирна кимна.
— На колко години е?
— На седемдесет и седем.
Последва по-дълга пауза, докато главният инспектор и Лакост осмисляха информацията. Изводът бе очевиден.
— Обадих се в болниците снощи — и френските, и английските — поясни Мирна, след като правилно разтълкува посоката, в която бяха поели разсъжденията на двамата инспектори. — И тази сутрин отново. Нищо.
— Когато е идвала тук, е шофирала, нали? — поиска да се увери Гамаш. — Не е взимала автобуса и не я е докарвал някой друг?
Мирна кимна:
— Има свой собствен автомобил.
Жената наблюдаваше главния инспектор внимателно и се опитваше да прозре отвъд замислените му тъмнокафяви очи.
— Сама ли трябваше да пристигне?
Мирна кимна отново:
— Да. Какво имате предвид?
Гамаш не отговори. Посегна към джоба на сакото си и извади малък бележник и химикалка.
— Каква марка и модел автомобил кара приятелката ви?
Лакост също извади бележник и химикалка.
— Не знам. Малка кола е. Оранжева на цвят. — След като никой от двамата инспектори не си записа нищо, Мирна попита: — Това ще помогне ли?
— Предполагам, че не знаете регистрационния й номер — обади се Лакост, без да възлага особени надежди. Все пак трябваше да попита.
Мирна поклати глава.
Инспекторката извади мобилния си телефон.
— Не работят тук, нали знаете? — напомни книжарката. — Заради планините.
Лакост знаеше, но бе забравила, че в Квебек все още има места, където телефоните са закачени на стените. Изправи се.
— Може ли да използвам телефона ви?
— Разбира се. — Мирна посочи бюрото си и когато Изабел се отдалечи, обърна поглед отново към Гамаш.
— Инспектор Лакост ще се обади на пътните патрули, за да провери дали няма регистрирани катастрофи на магистралата или по пътищата в околността.