— Естествено, че не са. — Франкьор отново включи високоговорителя на телефона си. — Ламбер? Франкьор е. Доктор Жером Брюнел е натрапникът, когото преследвате.
От високоговорителя се разнесе кухият глас на Ламбер:
— Не, сър. Не е Брюнел. Той задейства алармата преди няколко дни, нали?
— Така беше — кимна Франкьор.
— Човекът, когото преследваме сега, е много по-хитър. Може би Брюнел е един от хакерите, но мисля, че знам кой е вторият.
— Кой?
— Полицай Ивет Никол.
— Кой?
— Работеше известно време с Гамаш, но той я уволни. Прати я в подземието.
— Чакайте, знам коя е — обади се Тесие. — Седи в онази стаичка и подслушва. Гнусна дребна твар.
— Същата — потвърди Ламбер. Докато говореше, пръстите й продължаваха да тракат по клавиатурата. Догонваше полицай Никол, готвеше се да я притисне в ъгъла. — Доведох я в отдел "Киберпрестъпления", но не се сработи добре с нас. Твърде осакатена е. Изпратих я пак долу.
— Тя ли е? — попита Франкьор.
— Така мисля.
— Ще ви чакам в сутерена.
— Добре, сър.
— Разбери накъде е тръгнал Гамаш — нареди главният комисар на Тесие и излезе от кабинета си. Възможно ли бе хората на Гамаш да работят от централата на Sûretè? Нима през цялото време са били тук, точно под носа им? В подземието? Това би обяснило скоростната им връзка с интернет.
А главният инспектор се криеше в онова село само за да отвлича вниманието.
"Да — помисли си Франкьор, докато слизаше към сутерена, — такъв смел ход приляга на егото на Гамаш."
Инспектор Ламбер вече стоеше пред заключената врата на стаичката в подземието, когато главен комисар Франкьор се появи, съпровождан от двама широкоплещести полицаи.
Франкьор отведе Ламбер няколко крачки настрани и прошепна:
— Възможно ли е да са вътре?
— Възможно е — отвърна Ламбер.
— Разбийте вратата — нареди главният комисар на полицаите.
Единият извади оръжието си, а другият изрита силно. Вратата се отвори с трясък и разкри тясна стаичка, пълна със строени в редици монитори, клавиатури, терминали и купчини обвивки на бонбони, мухлясали портокалови кори и празни кутии от безалкохолни напитки. Но нямаше никого.
Ламбер седна пред бюрото и натисна няколко клавиша.
— Няма нищо. Не е работела оттук. Но нека проверя друго.
Инспекторката закрачи бързо надолу по коридора към друга врата, отключи я и повика Франкьор и полицаите.
— Какво трябва да видя? — попита Франкьор.
— Старо оборудване, конфискувано от хакери. Помещението трябваше да е пълно с техника.
Но не беше.
— Какво липсва?
— Сателитни чинии, кабели, терминали, монитори — изброяваше Ламбер, докато оглеждаше почти изпразнения склад. — Хитра малка мръсница.
— Значи може да е навсякъде, това ли искате да ми кажете? — попита Франкьор.
— Навсякъде, но най-вероятно е на място, където е необходима сателитна чиния, за да се свърже с интернет. Взела е една — отбеляза Ламбер.
Франкьор знаеше къде е това място.
Доктор Брюнел и полицай Никол копираха файловете на USB флашпамет и събраха всички документи.
— Тръгвайте, полицай Никол! — извика комисар Брюнел, застанала до отворената врата.
— Чакайте малко.
— Веднага! — настоя с рязък тон Терез Брюнел.
Никол седеше на ръба на стола, готова всеки момент да се втурне към изхода. Трябваше да направи още нещо, преди да тръгне. Знаеше, че ще дойдат и ще претърсят компютъра й. Искаше да им остави малък подарък. С няколко последни натискания на клавиши тя заложи своята логическа бомба.
— Хак да ти е, гадино! — промърмори и излезе от системата. С това нямаше да успее да задържи хрътките надалеч, но поне ги очакваше неприятна изненада, когато пристигнеха.
— Побързайте! — извика комисар Брюнел от вратата. В гласа й нямаше и следа от паника, а само настоятелност.
Доктор Брюнел и Жил вече бяха тръгнали, а Никол бе последната, останала в празната сграда на училището. Младата жена изключи компютрите и ги погледна за последен път. Никого не бе чувствала толкова близък, колкото тях през изминалите няколко дни. Бяха й като семейство. Баща й се гордееше с нея, но не я разбираше. Роднините й я смятаха за особнячка и някак се срамуваха, че я познават.
Честно казано, тя хранеше същите чувства към тях. И към всички останали хора.
Но с компютрите се разбираше. И те я разбираха. Животът беше лесен с тях. Нямаше спорове, нямаше караници. Слушаха я и й се подчиняваха.
Тези стари машини, изоставени от другите, считани за безполезни, я бяха накарали да се гордее. Но беше време да си върви и трябваше да ги остави. Комисар Брюнел държеше вратата и Никол се втурна навън. След нея Терез завъртя ключа в ключалката. Беше смехотворно да се надяват, че старият катинар може да спре онези, които ги преследваха, но самозаблудата бе някак утешителна.