В другия край на стаята Изабел Лакост държеше слушалката и слушаше. Не говореше. Телефонът звънеше ли, звънеше в един празен дом.
Домът на Констанс Уеле. Констанс Уеле.
Мирна наблюдаваше внимателно главния инспектор.
Можеше да попита. Изкушаваше се да го направи. И определено щеше да попита, ако му се налагаше. Но Гамаш искаше да стигне до отговора сам. Любопитно му бе да разбере дали изчезналата жена се крие някъде в дебрите на паметта му и ако бе така, какво щяха да му кажат спомените за нея?
Името му звучеше познато. Но беше неясно, неопределено. Ако мадам Уеле живееше в паметта му, вероятно се намираше отвъд няколко планини спрямо настоящето. Главният инспектор разрови дълбоко в ума си, като бързо преодоляваше върхове и падини.
Премина през личния си живот и се върна назад в колективната памет на Квебек. Констанс Уеле трябваше да е публична личност. Или по-скоро е била. Някоя знаменитост. Или печално известна знаменитост. Име, познато във всеки дом.
Колкото повече търсеше, толкова повече се убеждаваше, че е някъде там, скрита дълбоко в съзнанието му. Възрастна жена, която не искаше да се покаже.
А сега бе изчезнала. Или по собствен избор, или по нечие желание.
Вдигна ръка към лицето си, докато размишляваше. Приближаваше се все повече и повече до отговора.
Уеле. Уеле. Констанс Уеле.
И тогава си пое въздух и присви очи. Пред погледа му изплува избледняла черно-бяла фотография. Но на нея нямаше седемдесет и седем годишна старица, а усмихнато момиче, което махаше.
Намери я.
— Знаете за кого говоря, нали? — рече Мирна, когато забеляза как светнаха очите му.
Гамаш кимна.
Докато търсеше обаче, главният инспектор се натъкна на един друг, много по-скорошен спомен. И по-тревожен. Изправи се и се приближи към бюрото точно когато Лакост затваряше телефона.
— Нищо, шефе — сви рамене заместничката му и той кимна, като взе слушалката от ръката й.
Мирна се надигна от мястото си.
— Какво има?
— Хрумна ми нещо — отвърна детективът и набра някакъв номер.
— Марк Бро — разнесе се глас от слушалката. Рязък, официален.
— Марк, обажда се Арман Гамаш.
— Арман! — Гласът стана по-приятелски. — Как си?
— Добре съм, благодаря. Виж, Марк, извинявай, че те безпокоя…
— Няма нищо. С какво мога да ти помогна?
— Намирам се в източните провинции. Когато минавахме по моста "Шамплен" около единайсет без петнайсет тази сутрин… — Гамаш се обърна с гръб към Мирна и сниши глас —… забелязахме как твоите хора изтеглят тяло на южния бряг.
— Искаш да знаеш чие е?
— Не бих искал да се меся, знам, че случаят е в твоята юрисдикция, но — да.
— Нека погледна.
Гамаш чу тракане на клавиши, докато началникът на отдел "Убийства" в монреалската полиция отваряше файловете си.
— Така. Все още не знаем много за нея.
— Жена ли е?
— Да. Явно е била там от два дни. Назначена е аутопсия за днес следобед.
— Има ли данни за убийство?
— Едва ли. Намерихме колата й горе. Сигурно се е опитала да скочи от моста във водата, но не е успяла. Паднала е на брега и се е изтърколила под моста. Там са я намерили работниците тази сутрин.
— Знае ли се името й?
Гамаш се подготви. "Констанс Уеле."
— Одри Вилньов.
— Pardon?[20] — попита главният инспектор.
— Одри Вилньов, така пише тук. Почти четиресетгодишна. Преди два дни съпругът й се е обадил, за да съобщи за изчезването й. Не се е появила и на работа. Хмммм…
— Какво? — попита Гамаш.
— Интересно.
— Кое?
— Работела е в Министерството на транспорта, в отдел "Пътна инфраструктура".
— Инспектор ли е била? Възможно ли е падането от моста да е било нещастен случай?
— Да видим… — Настъпи мълчание, докато главен инспектор Бро четеше досието. — Не. Била е старши експерт. Почти със сигурност е самоубийство, но ще знаем повече след аутопсията. Искаш ли да ти изпратя резултатите, Арман?
— Няма нужда, благодаря ти все пак. Joyeux Noël[21], Марк.
Гамаш затвори телефона и се обърна към Мирна Ландерс.
— Какво има? — настоя книжарката. Детективът виждаше как се подготвя психически за отговора.
— Тази сутрин бе намерен труп встрани от моста "Шамплен". Опасявах се, че може да е на вашата приятелка. Оказва се, че не е тя.
Мирна затвори очи. Сетне ги отвори и попита:
— Тогава къде е Констанс?
ПЕТА ГЛАВА
Изабел Лакост и главен инспектор Гамаш бяха на път обратно към Монреал, но чакаха в задръстването в час пик преди моста "Шамплен". Нямаше четири и половина, а слънцето вече бе залязло и заради тъмнината се усещаше като полунощ. Снегът бе спрял. Гамаш отправи поглед през прозореца на колата отвъд шестте ленти на шосето, блокирано от автомобили. Загледа се към мястото, където Одри Вилньов бе направила своя избор и бе предпочела смъртта пред живота.