— Петзначките се превърнали в сензация — разказваше Мирна. — Хората по цял свят, угнетени от Голямата депресия, жадно търсели новини за бебетата чудо. Тези дечица сякаш били доказателство, че доброто съществува, дори и в толкова лоши времена.
Мирна държеше плика, в който бяха пъхнати листовете, старателно изписани от Арман Гамаш предишната нощ. В два екземпляра. Един за колежката му. Един за Мирна. Детективът знаеше, че Мирна бе обикнала Констанс и заслужава да разбере какво се е случило с приятелката й. Не бе подготвил коледен подарък за книжарката от Трите бора, но й бе подарил това.
— Бернар и правителството били наясно, че чрез момичетата могат да натрупат цяло състояние. Филми, сувенири, тематични екскурзии. Книги и статии в списания. Всичко, посветено на техния чуден живот.
Мирна подозираше, че Арман няма да е възхитен от факта, че разказва на всички какво е прочела в писмото му. Всъщност детективът с големи печатни букви бе написал "Поверително" на първата страница. А сега тя безгрижно споделяше всичко. Но когато бе видяла тревогата, изписана на лицата на своите съселяни, когато бе усетила колко сериозно бе положението, което ги притискаше, бе решила да ги разсее, за да не мислят за страховете си.
А какво можеше да свърши тази работа по-добре от една приказка за алчност и за любов, и то изкривена и истинска? За тайни и за гняв, за непоправимо ранени сърца. И накрая — убийство. Убийства.
Мирна вярваше, че главният инспектор би могъл да й прости. Надяваше се да получи възможност да поиска прошка.
— И животът наистина бил чуден за петте момиченца — продължи тъмнокожата книжарка, като се огледа в ококорените и напрегнати погледи около себе си. — Правителството им построило съвършената къщичка, като излязла от приказките. С градинка и с бяла оградка, която държала зяпачите надалеч, а на момичетата не позволявала да излязат. Петзначките се обличали с красиви дрешки, имали частни учители и вземали уроци по пиано. Имали играчки и сметанови тортички. Имали си всичко. Освен уединение и свобода. Това е проблемът на живота в златна клетка. В нея нищо не може да процъфтява.
В крайна сметка и най-красивото, затворено в такава клетка, изгнива.
— Изгнива ли? — обади се Габри. — Да не би да са се скарали?
Мирна го погледна:
— Едно от децата се настроило против останалите.
— Кое? — попита тихо Клара. — Какво се случило?
Гамаш спря пред къщата и докато слизаше от колата, едва не се подхлъзна на заледения тротоар. Преди да успее да позвъни, входната врата се отвори и той влезе.
— Момичетата са у съседката — обясни Вилньов. Явно осъзнаваше колко е важно посещението на детектива. Поведе го отново към кухнята, а там, на масата, лежаха две дамски чанти — една ежедневна и една официална.
Без да каже и дума, Гамаш отвори официалната чантичка. Беше празна. Опипа подплатата й, след това я вдигна да я огледа по-добре на светлината. Виждаше се, че неотдавна хастарът е бил зашит наново. Дали го бе сторила Одри, или полицаите, които бяха претърсили чантичката?
— Нали не възразявате да извадя подплатата? — попита главният инспектор.
— Правете каквото е необходимо.
Гамаш разкъса хастара и отново опипа вътрешността на чантата, но без резултат. И да е имало нещо там, вече го нямаше. Зае се с другата чанта и я претърси набързо, ала и в нея не откри нищо.
— Това ли беше всичко, намерено в колата на жена ви?
Вилньов кимна.
— Дадоха ли ви дрехите й?
— Онези, с които е била облечена? Предложиха да ми ги върнат, но аз им казах да ги изхвърлят. Не исках да ги виждам.
Макар и да се разочарова, Гамаш не беше изненадан. На мястото на мосю Вилньов и той би се чувствал по същия начин. Освен това подозираше, че ако Одри бе скрила нещо, то не беше в дрехите й за работа. А и да е било там, колегите му го бяха намерили.
— А роклята? — попита детективът.
— И нея не исках, но беше при останалите вещи, които ми донесоха.
Гамаш се огледа:
— Къде е?
— В кофата за боклук. Сигурно беше по-добре да я даря на някоя благотворителна организация, но просто нямах сили да се занимавам с това.
— Изхвърлили ли сте боклука?
Вилньов отведе посетителя си при кофите, които стояха до къщата, и Гамаш се разрови в тях, докато не намери изумруденозелената рокля. С етикет "Шанел".
— Не може да е тази — показа я главният инспектор на мосю Вилньов. — Пише, че е "Шанел". Не казахте ли, че Одри сама е ушила роклята си?