Мъжът се усмихна:
— Така е. Одри не искаше хората да разбират, че шие сама някои от дрехите си и роклите на децата, затова прикрепяше етикети на известни марки към тях.
Вилньов взе роклята, погледна етикета и поклати глава. Ръцете му бавно се стегнаха върху плата и след миг той вече го бе сграбчил здраво, а по бузите му се стичаха сълзи.
Няколко минути по-късно Гамаш сложи длан върху ръката на Вилньов и внимателно му помогна да отпусне стиснатите си юмруци. Сетне отнесе роклята вътре.
Опипа подгъва. Не намери нищо. Провери ръкавите. Отново нищо. Плъзна пръсти по извивката на врата. И там нямаше нищо. Докато… докато не стигна до долния ръб на умереното деколте. Там, където ставаше хоризонтално.
Взе ножицата, която Вилньов му подаде, и предпазливо разнищи шева. Той не беше минат на машина като останалите шевове на роклята, а много внимателно, бод по бод, бе направен на ръка.
Дръпна плата надолу и откри флашпамет.
ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Жан Ги Бовоар слезе от магистралата и зави по второкласния път. Главен комисар Франкьор и инспектор Тесие разговаряха на задната седалка. Бовоар не бе попитал защо пътуват към Трите бора, нито защо след тях караше бус на Sûretè без никакви обозначения.
Не го интересуваше.
Той бе просто шофьор. Правеше каквото му кажат. Без възражения. Научил се бе, че когато му пукаше, страдаше. Не можеше да понесе повече болка. Дори хапчетата вече не успяваха да я притъпят.
Затова Жан Ги Бовоар направи единственото, което му оставаше. Предаде се.
— Но нали Констанс е била последната жива петзначка? — попита Рут. — Как е възможно да я е убила някоя от сестрите й?
— Какво всъщност знаем за начина, по който са починали? — обърна се Мирна към възрастната поетеса. — Ти самата предположи, че падането по стълбите и смъртта на първата сестра…
— Виржини — вметна Рут.
— … не е била нещастен случай. Подозираш, че всъщност е било самоубийство.
— Но това беше само догадка — рече старицата. — Бях млада и си мислех, че в отчаянието има нещо романтично. — Замълча, докато милваше Роза по главата. — Може да съм объркала Виржини със себе си.
— Кой нарани те толкова непоправимо? — цитира Клара.
Рут отвори уста и за един момент съселяните й си помислиха, че може би ще отговори на този въпрос. Но след миг старата поетеса стисна устни.
— Ами ако си грешала за Виржини? — попита Мирна.
— Има ли някакво значение сега? — отвърна Рут.
Габри се намеси:
— Би имало значение, ако Виржини всъщност не е паднала по стълбите. Това ли е била тайната им? — обърна се той към Мирна. — Че Виржини изобщо не е мъртва?
Терез Брюнел отново се обърна към прозореца. Позволила си бе да хвърли поглед към стаята, към тесния кръг от хора, които слушаха страшната приказка. Но отвън се чу шум и привлече вниманието й. Наближаваше автомобил.
Всички го чуха. Пръв реагира Оливие — изправи се и бързо прекоси дървения под. Застана до Терез и надникна навън.
— Били Уилямс е — докладва русокосият собственик на бистрото. — Идва за обяд.
Останалите се поотпуснаха, но не напълно. Напрежението, което разказът на Мирна бе поразсеял, се завърна.
Габри бутна още две цепеници в печката. Всички усещаха студ, въпреки че стаята бе затоплена.
— Констанс се е опитвала да ми каже нещо — рече Мирна, като продължи оттам, докъдето бе стигнала. — И го е направила. Разказала ни е всичко, но ние не сме знаели как да свържем фактите.
— Какво ни е разказала? — попита Рут.
— С нас двете беше споделила, че обичала да играе хокей — припомни Мирна — и че това бил любимият спорт на брат Андре. Имали отбор и играели срещу децата от квартала.
— И какво? — сви рамене Рут, а Роза тихо изкряка в скута й: "Кво-кво-кво", все едно имитираше майка си.
Мирна се обърна към Оливие, Габри и Клара:
— Подари ви ръкавици и шалове, които беше изплела сама и ги бе украсила със символи, които описват живота на всеки от вас. Четките за рисуване на Клара…
— Не искам да знам какви са били вашите символи — каза, Никол на Габри и Оливие.
— На практика ни е пускала намеци — додаде Мирна. — Сигурно е било много изнервящо за нея.
— Изнервящо? — учуди се Клара. — Е, не е било чак толкова очевидно, да знаеш.
— Не и за теб — рече Мирна. — Не и за мен. Не и за когото и да било от присъстващите. Но на човек като нея, който не е свикнал да говори за себе си и за личния си живот, сигурно му се е струвало, че едва ли не ни крещи тайните си. Разбиращ, нали? Когато знаем нещо и пускаме намеци пред другите, тези намеци ни изглеждат съвсем очевидни. Сигурно си е мислела, че си има работа със сбирщина от идиоти, след като не сме схващали какво ни казва.