— Гамаш ли? — изненада се Бовоар. Досега не бе осъзнал, че всичко това е свързано с Гамаш. — Той тук ли е?
— Просто отговорете на въпроса, инспекторе — обади се Тесие от задната седалка.
Бусът, в който бяха другите двама полицаи и оборудването, спря зад джипа, но двигателят остана да работи на празен ход.
Франкьор знаеше, че е ударил часът на истината. Дали Бовоар щеше да се дръпне и да откаже да разкрие информация, свързана с Гамаш? До този момент Франкьор не бе искал от него съзнателно да предаде бившия си началник, а просто да не прави нищо, за да му помогне.
Но сега от Бовоар се очакваше нещо повече.
Отговорът дойде без никакво възражение или колебание:
— В старата жп гара.
— Заведете ни там — нареди Франкьор.
Мирна все още държеше плика с написаното на ръка писмо от Арман Гамаш. В него той подробно разясняваше всичко, което знаеше или подозираше за убийството на Констанс Уеле и на сестра й Виржини повече от петдесет години преди това.
Констанс и Елен са станали свидетели. Виржини не се е препънала, нито сама се е хвърлила надолу по стълбите. Била е блъсната. А зад този тласък е стояла болка, трупана с години. Човек, който е бил пренебрегван, скриван, отхвърлян и отричан с години. Петзначките са получавали цялото внимание през всичкото това време. От целия свят. Но най-вече от мама и татко.
Когато момичетата се прибирали у дома — а това се случвало рядко — с тях се отнасяли като с принцеси.
Отношението към тях осакатило душата на едно друго дете. Променило го до такава степен, че от него не останало нищо добро. Ако момичетата били разглезени, то по-малкото дете в семейството било съсипано.
Сърчицето се пълнело с омраза. А когато детето пораснало, в голямото сърце се загнездила още по-голяма омраза.
Един ден Виржини залитнала на най-високото стъпало на дървеното стълбище и една ръка се стрелнала към нея. Можела да я улови, да я спаси. Но не го направила. Бутнала я и младата жена политнала надолу.
Констанс и Елен видели какво се случило, но решили да не казват на никого. Дали от гузна съвест, дали от почти натрапчивото желание да запазят личното си пространство неприкосновено, да запазят тайната. И животът, и смъртта им си били тяхна работа. Дори убийствата в семейството им били нещо лично, не за споделяне.
Гамаш бе обяснил всичко това в писмото си до Мирна, а сега Мирна го обясняваше на хората, които бе събрала в дома си. Скрила ги бе в дома си.
— Главният инспектор знаел, че търсеният човек трябва да отговаря на две характеристики — рече Мирна. — Инициалите му да са МА и на възраст да е между седемдесет и осемдесет години.
— Не е ли разполагал с регистър на ражданията? — попита Жером.
— Гамаш потърсил — отвърна Мирна, — но не намерил подходящ запис с фамилия Уеле нито в официалния регистър, нито в енорийския архив.
— Силните на деня може и да не са способни да създадат човек — рече Жером, — но могат да изтрият някого.
Пенсионираният лекар слушаше разказа, но не откъсваше очи от съпругата си. Силуетът на Терез тъмнееше край прозореца. В очакване.
— Докато разсъждавал върху случая, Арман разбрал, че има четирима души, които отговарят на описанието — продължи Мирна. — Първият бил Антоан, енорийският свещеник. Той му казал, че е станал свещеник години след като момичетата напуснали родното си място и това било вярно, но не си признал, че всъщност е израснал в околността. Вуйчото на петзначките споделил, че си е играл с Антоан, когато са били деца. Отец Антоан не излъгал, но и не казал цялата истина. Защо?
— Свещеникът заема длъжност, която би му позволила да подправи регистрите — отбеляза Клара.
— Точно така разсъждавал и Гамаш — потвърди Мирна. — Но трябвало да обмисли и ролята на вуйчото, Андре Пино. Мъжът бил няколко години по-млад от петзначките, разказвал как като малък е играл хокей с тях, освен това отишъл да живее при баща им Изидор и се грижел за него до смъртта му. Всички тези постъпки прилягат на един син. А накрая мосю Уеле му завещал семейната ферма.
— Но инициалите МА трябва да са на жена — вметна Клара. — Мари еди-коя си.
— Мари-Анет — рече Мирна. — Съседката на Констанс се казвала Анет. Тя била единствената, с която сестрите общували. Единствената, която била поканена на верандата им. На нас може да ни изглежда като някаква дреболия и дори да ни е смешно, но за петзначките, които постоянно са били изложени на хорските погледи и това им е нанесло тежки травми, жестът към съседката бил от особено значение. Възможно ли е Анет да е Виржини или пък по-малкото, изгубено дете от семейството?