Качили ги на два камиона, натоварени с експлозиви, и ги насочили към най-слабите места на язовирната стена. Казали им, че ще умрат, но като истински герои. Като звезди. Щели да се пеят песни за тях. Щели да се разказват и преразказват истории за смелостта им. Да се превърнат в легенда. Мит.
Ренар бе осигурил информацията за слабите места на язовирната стена. За уязвимите й точки. С такава информация можел да разполага само човек, който е участвал в строежа на съоръжението.
Това беше първият им план, но Гамаш го бе осуетил. В последния момент. Множество млади служители бяха загинали под негово командване. Почти бе загубил Жан Ги.
Може би все пак бе загубил Жан Ги, помисли си Гамаш.
Вече наближаваше най-високата точка на моста. От двете му страни се извисяваха огромните стоманени подпори. Момченцето в съседната кола бе заспало, главата му бе клюмнала и русата му коса бе притисната от вътрешната страна на стъклото. Главният инспектор виждаше, че на предните седалки са бащата, който шофираше, и майката, която държеше голям опакован подарък в скута си.
Да, Гамаш бе спрял разрушаването на язовирната стена, но не бе успял да стигне до дълбините на покварата. Тъмното й ядро бе оцеляло и продължаваше да се разраства. След като се бе отърсила от временното поражение, тази поквара бе станала още по-тъмна и по-силна.
Арно бе влязъл в затвора, а мястото му бе заел неговият заместник. В лицето на Силвен Франкьор премиерът Жорж Ренар бе открил истинското си вдъхновение. Човек, с когото толкова си приличаха, сякаш бяха двете половинки на едно цяло. А когато се събрали заедно, резултатите били катастрофални.
Променил се обектът, но не и крайната цел.
Причината, поради която мостът "Шамплен" бе съвършената мишена, всъщност бе много проста.
Мостът представляваше федерален обект.
А ако той паднеше и погребеше под себе си хиляди хора, вината щеше да бъде хвърлена върху правителството на Канада заради продължаващите години наред административни неуредици, небрежност, некачествени материали и корупция.
Всичко това бе документирано от Министерството на транспорта на провинция Квебек.
От отдела, където бе работила Одри Вилньов.
По телевизионните екрани в цял свят денонощно щяха да се въртят кадри от ужасяващата трагедия. От страниците на вестници и списания щяха да гледат лицата на загиналите родители, деца и семейства.
Гамаш се огледа, плъзна поглед по автомобилите около себе си и го спря отново върху момченцето в съседната кола. Вече беше будно. Зяпаше навън с оцъклени от скука очи. Изведнъж детето се загледа в стъклото, което се бе запотило от дъха му. Вдигна пръст и написа нещо.
"инаД" — прочете детективът.
Казваше се Дани.
Това момченце носеше същото име като сина на Гамаш. Даниел.
Ако смъртта го застигнеше точно сега, дали щеше да е бърза? Дали Дани щеше да разбере какво се случва?
Да, снимките им щяха да се въртят в новинарските емисии. Имената им щяха да бъдат изписани на паметни плочи. Мъченици в името на каузата.
А хората, които отговаряха за моста — канадското правителство — щяха да бъдат обявени за злодеи и демонизирани.
Гамаш прочете надписа върху калната табелка с регистрационния номер на колата отпред: "Je me souviens". Девизът на Квебек. "Аз помня". Никога, никога нямаше да забравят деня, в който бе рухнал мостът "Шамплен".
Целта на престъпния план от самото начало не бяха парите, освен като средство за корупция. За купуване на мълчание и подчинение.
Ставаше въпрос за власт. Политическо влияние. Длъжността на премиер на провинция не удовлетворяваше Жорж Ренар. Искаше да бъде бащата на една нова държава. По-скоро бе готов да управлява в ада, отколкото да служи в рая.
За да постигне целта си, трябваше само да произведе гняв, а после да го насочи към федералното правителство. Щеше да убеди народа, че мостът се е срутил, защото управляващите на Канада съзнателно са използвали некачествени материали. Щеше да накара хората да вярват, че федералното правителство не го е грижа за гражданите на Квебек.
Думите му щяха да имат още повече тежест не защото самият той беше сепаратист, а именно защото не беше. Жорж Ренар бе федералист откакто се помнеше. През цялата си политическа кариера бе подкрепял оставането на Квебек в Канада. Аргументът му за отделяне щеше да има още повече сила, защото щеше да идва от човек, който никога не бе подкрепял тази кауза, не и до деня на ужасяващата катастрофа.
До Нова година Квебек щеше да обяви независимост. Денят, в който мостът "Шамплен" бе рухнал, щеше да е техният Ден на Бастилията. А жертвите щяха да се превърнат в легенди.