Близките й вероятно вече знаеха. Арман Гамаш достатъчно често бе вършил тази задача, което не я правеше по-лека. Беше по-лошо, отколкото да погледнеш лицето на мъртвец — да се изправиш пред онези, които са го надживели, и да станеш свидетел на мига, в който целият им свят се преобръща.
Това беше един вид убийство. Майката, бащата, съпругата или съпругът. Някой от тях отваряше вратата в отговор на почукването му, като все още вярваше, че светът не е съвършен, но дълбоко в същността си е добър. До момента, в който не проговаряше той. И все едно тласваше човека от ръба на скала. Гледаше го как полита. Сгромолясва се. Разбива се на парченца. Нито той, нито животът му някога щеше да бъде същият.
А в очите му се четеше обвинение, сякаш главният инспектор бе извършителят.
Преди да тръгнат от Трите бора, Мирна му бе дала домашния адрес на Констанс.
— Когато приятелката ви беше в селото, как ви се стори? — попитал я бе Гамаш.
— Както винаги. Не я бях виждала от известно време, но не изглеждаше по-различно от друг път.
— Не беше ли разтревожена за нещо?
Мирна поклати глава.
— Пари? Здраве?
Мирна отново поклати глава:
— Беше доста потайна, както сигурно се досещате. Не ми разказваше много за живота си, но изглеждаше спокойна. Щастлива беше, че е тук, и се радваше, че ще дойде пак за празниците.
— Все пак, не забелязахте ли нещо необичайно? Карала ли се е с някого тук? Обидени, наранени?
— Подозирате Рут ли? — попита Мирна и едва доловима усмивка пробяга по лицето й.
— Винаги подозирам Рут.
— В интерес на истината, Констанс и Рут се сдушиха. Между тях имаше някаква особена химия.
— Химия ли имате предвид, или лекарства? — намеси се Лакост, а Мирна се усмихна в отговор.
— Двете приличат ли си? — попита Гамаш.
— Рут и Констанс? Напълно различни са, но поради някаква причина май много се харесаха.
Изненадан от чутото, главният инспектор осмисляше информацията. Възрастната поетеса по принцип намираше хората до един за неприятни. Би мразила всички, ако можеше да събере цялата тази енергия, която омразата изискваше.
— Кой нарани те толкова непоправимо, та всеки флирт посрещаш като облак черен? — изрецитира Мирна.
— Моля? — сепна се Гамаш от неочаквания въпрос.
Книжарката се усмихна:
— Това са строфи от едно стихотворение на Рут. Констанс ми ги цитира една вечер, след като се прибра от гостуване у Рут.
Детективът кимна и се зачуди дали когато най-накрая намереха Констанс, тя щеше да е непоправимо наранена.
Гамаш стана и отиде да вземе палтото си. На вратата се спря и целуна Мирна по двете бузи.
Тя се дръпна крачка назад и се вгледа в лицето му:
— А вие? Добре ли сте?
Главният инспектор се замисли върху въпроса и всички възможни отговори — повърхностни, пренебрежителни или искрени. Знаеше, че няма много смисъл да лъже Мирна. Но и не можеше да й каже истината.
— Добре съм — отвърна й и тя се усмихна.
Книжарката наблюдаваше как се качват в колата и потеглят нагоре по хълма, отдалечавайки се от Трите бора. Констанс бе поела по същия този път и така и не се върна. Но Мирна знаеше, че Гамаш ще се върне и ще донесе със себе си отговора, Който тя трябваше да чуе.
Автомобилите бавно се запридвижваха напред и не след дълго полицаите от Sûretè вече бяха пресекли реката по моста "Шамплен" и шофираха през града. Инспектор Лакост спря пред скромна къща в монреалския quartier[22] "Поант-Сан-Шарл".
Светлини грееха в прозорците на домовете по улицата. Коледните украси сияеха и хвърляха червени, жълти и зелени отблясъци върху пресния сняг.
Но не и тук. Тази къща бе дупка във веселия квартал.
Главен инспектор Гамаш провери адреса, който бе получил. Да, тук живееше Констанс Уеле. Очаквал бе нещо по-различно. По-голямо.
Огледа останалите къщи. На моравата от другата страна на улицата се извисяваше снежен човек, разперил ръце-клони, сякаш готов за прегръдка. Гамаш виждаше ясно през предния прозорец на сградата. Някаква жена помагаше на дете да си напише домашните. Съседите, възрастна двойка, гледаха телевизия, а празничните светлинки над камината им примигваха.