— Ще има ли някакъв проблем? — обърна се Терез към Габри.
— О, не. Всичко ще бъде наред — увери я готвачът и изкриви лице в гримаса.
— Мога да стрелям, в удобна позиция съм — обади се Никол с надежда в гласа.
— Струва ми се, че Никол и лудата поетеса може да имат някаква роднинска връзка — каза Жером на съпругата си.
Долу на площада Рут, Роза и Жан Ги седяха един до друг и наблюдаваха суетенето около старото училище.
— Кой нарани те толкова непоправимо? — прошепна Рут на младия мъж до себе си.
Жан Ги се сепна, като че ли току-що бе забелязал, че не е сам. Погледна я и продума:
— Така ли изглеждам, Рут? — За първи път се обръщаше към старицата по име. — Непоправимо наранен?
— Ти как мислиш? — поетесата милваше Роза, но гледаше инспектора.
— Мисля, че може и да съм — отвърна той тихо.
Бовоар бе вперил поглед в старата училищна сграда. Вместо да изнасят компютри, полицаите внасяха още техника от буса. Кутии, жици и кабели. Оборудването изглеждаше познато, но Бовоар не си направи труда да се разрови в паметта си и да извади нужната информация.
Рут седеше мълчаливо до него. После изведнъж вдигна Роза от скута си и внимателно я постави на коленете на Жан Ги. Поетесата все още усещаше топлина на мястото, където бе седяла патицата.
Отначало инспекторът сякаш не забеляза, но не след дълго вдигна ръка и помилва Роза. Лекичко.
— Знаеш, че мога да й извия врата, нали? — продума.
— Знам — отвърна Рут. — Моля те, не го прави.
Старицата се взираше в тъмните патешки очи на Роза. А Роза гледаше Рут, докато Жан Ги галеше перата по гърба й и бавно приближаваше дланта си към дългата шия.
Рут не откъсваше очи от Роза.
Накрая Жан Ги спря и отпусна ръка.
— Роза се върна — рече.
Старицата кимна.
— Радвам се — добави Бовоар.
— Избра дългия път към дома — каза Рут. — С някои така се случва. Изглеждат изгубени. Понякога дори може да тръгнат в грешна посока. Много хора се отказват, решават, че няма да се върнат никога, но аз не мисля така. Някои в крайна сметка се връщат у дома.
Жан Ги вдигна Роза от скута си и се опита да я върне на Рут. Но старицата го спря с жест.
— Не. Задръж я.
Инспекторът погледна Рут объркано. Отново се опита да й даде патицата, ала Рут отново отказа внимателно, но твърдо.
— При теб ще живее добре — рече старата поетеса, без въобще да поглежда към Роза.
— Но аз нямам представа как да се грижа за патица — възрази Бовоар. — Какво да правя с нея?
— Не е ли въпросът какво тя ще прави с теб? — Рут се изправи и бръкна в джоба си. — Това са ключовете за колата ми. — Подаде ги на Бовоар и кимна към стария, очукан "Сивик". — Според мен сега е по-добре за Роза да е някъде далеч оттук, не мислиш ли?
Инспекторът погледна ключовете в шепата си, а после слабото, сбръчкано и окаяно старческо лице. Право в насълзените очи, които на яркото слънце изглеждаха така, сякаш от тях струеше светлина.
— Заминавай — рече поетесата. — Вземи Роза. Моля те.
Наведе се много бавно, като че ли преодоляваше всеки сантиметър с агония, и целуна Роза по главата. После се вгледа в ясните очи на патицата и прошепна: "Обичам те".
Рут Зардо им обърна гръб и се отдалечи с куцукане. Вдигнала високо глава, вървеше бавно напред. Към бистрото и към онова, което предстоеше.
— Това е някаква шега, нали? — дебелият полицай зад гишето гледаше Изабел Лакост подозрително. — Някой ще взриви моста?
Махна с ръка към мониторите около себе си и едва се сдържа да не нарече Лакост "госпожичка".
Инспекторката нямаше време за дипломация. Показала бе на служителя картата си от Sûretè и му бе обяснила какво предстои да се случи. Не се изненада, че той не изгаряше от желание да затвори моста.
Затова Лакост заобиколи зад гишето и опря своя "Глок" под брадичката на мъжа.
— Не се шегувам — каза тя и видя как очите му се разширяват от ужас.
— Почакайте — помоли се полицаят.
— На опорите са прикрепени експлозиви, които могат да избухнат всеки момент. Екипът за обезвреждане на взривни устройства ще пристигне след няколко минути, но трябва да затворите моста веднага. Ако не го сторите, ще гръмнете заедно с него.
Когато главният инспектор каза на Лакост коя е целта и й нареди да затвори моста "Шамплен", младата жена осъзна, че има проблем. На кого можеше да се довери?
Тогава я осени. Охраната на моста. Нямаше как да знаят какво предстои да се случи, иначе щяха да се махнат оттам по най-бързия начин. На хората, които все още работеха на моста, можеше да се има доверие. Оставаше въпросът дали ще успее да ги убеди.