— Извикайте патрулите си.
Изчака с пистолет, все още насочен към служителя, докато той се свързваше по радиостанцията с колите и им нареждаше да се върнат.
— Свалете тези файлове. — Подаде на охранителя USB флашпамет и проследи с поглед как той я включва към компютъра си и отваря файловете.
— Какво е това? — попита мъжът и се зае да прегледа съдържанието. Лакост не му отговори, но докато той четеше, челюстта му постепенно увисна.
Лакост прибра пистолета си в кобура. Охранителят вече не поглеждаше нито към оръжието, нито към нея. Очите и цялото му внимание бяха насочени към екрана. Двама от колегите му се върнаха на охранителния пост. Погледнаха Лакост, после и него.
— Какво става?
Но изражението на охранителя даваше ясно да се разбере, че няма място за шеги.
— Какво има? — попита единият от новодошлите.
— Обадете се на старшия, извикайте екипите за обезвреждане на бомби, затворете моста…
Лакост не чу останалото. Вече се бе качила в колата си и пътуваше по моста "Шамплен". Към отсрещния бряг. Към селото.
Гамаш караше бързо по познатия заснежен второкласен път. Автомобилът му поднесе върху заледен участък и главният инспектор дръпна крака си от педала на газта. Сега не беше моментът за катастрофи. Всичко, което се случваше оттук нататък, трябваше да е премислено и целенасочено.
Забеляза крайпътен магазин, отби и паркира пред него.
— Може ли да използвам телефона ви, ако обичате? — попита Гамаш и показа на касиера служебната си карта от Sûretè.
— Трябва да си купите нещо.
— Дайте ми телефона.
— Купете нещо.
— Добре. — Гамаш посегна и сграбчи първото, което му попадна. — Ето.
— Вие сериозно ли? — Касиерът изгледа купчината презервативи.
— Просто ми дай телефона, синко — настоя Гамаш, докато с усилие потискаше желанието си да удуши подигравателния младеж. Извади портфейла си и сложи двайсетачка на плота.
— Ако искате да ползвате кенефа, ще трябва да си купите още нещо — добави хлапакът, докато въвеждаше продажбата в касовия апарат, а сетне подаде телефона на Гамаш.
Главният инспектор набра. Телефонът звънна веднъж, втори път… Отново и отново.
"Моля те, моля те!"
— Франкьор. — Гласът беше рязък и напрегнат.
— Bonjour, господин главен комисар.
Настъпи мълчание.
— Ти ли си, Арман? А аз те търся.
Връзката беше лоша и често прекъсваше, но Силвен Франкьор вече говореше радостно и приветливо. Не звучеше като преструвка, а сякаш бе искрено доволен от обаждането. Сякаш бяха най-добри приятели.
Гамаш знаеше, че това бе един от многото таланти на главния комисар — способността дори преструвките му да изглеждат като искреност. Майстор на фалша. Всеки, който бе чул разговора им — а такива сигурно не липсваха — нямаше да се усъмни ни най-малко в откритостта на Франкьор.
— Да, съжалявам, че се изгубих за известно време — рече Гамаш. — Имах да довърша някои работи.
— И аз правя точно същото. С какво мога да ти бъда полезен?
Франкьор наблюдаваше, докато подчинените му работеха в старата училищна сграда. Притисна телефона към ухото си и се приближи до прозореца в опит да хване по-силен сигнал.
— Трябва да говориш по-високо — каза на главния инспектор. — Намирам се в едно село, където почти няма обхват.
Гамаш се почувства така, сякаш бе погълнал киселина от акумулатор.
Значи Силвен вече беше в Трите бора. Арман не бе преценил правилно, защото бе очаквал на Франкьор да му отнеме повече време да намери селото. Но тогава следващата порция киселина обля вътрешностите му. Франкьор сигурно бе взел със себе си някого, който познаваше пътя.
Жан Ги.
Гамаш си пое дълбоко въздух и овладя гласа си. Опита се да звучи непринудено, учтиво, леко отегчено.
— Тъкмо тръгвах към вас, сър. Питах се дали ще е удобно да се срещнем.
Франкьор повдигна вежди. Очаквал бе да му се наложи да гони Гамаш. Въобще не му бе минавало през ума, че самонадеяността на главния инспектор може да е погълнала всяка следа от здрав разум.
Но явно бе станало точно така.
— Нямам нищо против — отвърна весело Силвен Франкьор. — Да се срещнем тук. Инспектор Тесие ми каза, че намерил в гората някаква интересна сателитна чиния. Още не съм я видял. Според него може да са я поставили ацтеките. Знаеш ли за нея?
Настъпи мълчание.
— Да.
— Чудесно. Хайде да се срещнем там.
Франкьор затвори телефона. Знаеше, че Гамаш няма да се появи на уреченото място. Изпратените агенти се приближаваха до целта си и всеки момент щяха да заловят главния инспектор.