Въпреки това се зачуди защо Рут му я бе дала. Знаеше колко привързана бе старицата към Роза и Роза към нея.
"Обичам те" — бе прошепнала Рут на патицата.
"Обичам те." Но този път гласът не бе на изкуфялата възрастта поетеса, а на Гамаш. Във фабриката. Куршуми рикошираха от бетонния под и от стените. Бамбамбам. Облаци задушаващ и заслепяващ прах. Оглушителен шум. Викове, изстрели, писъци.
Гамаш бе издърпал своя заместник настрани, на по-сигурно място, и бе спрял кървенето от раната му. Дори докато наоколо свистяха куршуми.
Главният инспектор го бе погледнал право в очите, навел се бе и го бе целунал по челото. И бе прошепнал: "Обичам те".
Същите думи бе казал и преди ден, когато си бе помислил, че Бовоар се кани да го застреля. Вместо да се съпротивлява и да се бори, просто бе казал: "Обичам те".
Тогава Жан Ги Бовоар осъзна, че двамата с Роза не бяха изоставени, а спасени.
ЧЕТИРЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— И сега какво? — попита Габри.
Готвачът, Оливие и Клара излязоха иззад олтара, където до този момент се криеха и наблюдаваха. Клара и Оливие държаха по един свещник, а Габри стискаше разпятието, готов да го стовари върху главата на полицая, ако се беше измъкнал на Никол и Мирна.
Но не се наложи. Служителят вече беше със запушена уста и закопчан с белезници за една от дървените църковни пейки.
— Има още един — припомни Мирна. — В училището.
— Да не забравяме и другите двама, които отидоха в гората — обади се Клара. Художничката погледна към пистолета в ръката на Мирна, а после и към другия — в ръката на Никол. Бяха ужасяващи и отблъскващи, но Клара също искаше да има такъв.
— Какво ще правим? — обърна се Габри към Никол, която едновременно успяваше да изглежда така, сякаш владее ситуацията и съвсем е изгубила контрол.
Мартен Тесие свали палтото от гърба на Гамаш и взе оръжието му. Главният инспектор остана по риза.
Тесие подаде пистолета в протегнатата ръка на Франкьор.
— Къде е Бовоар? — попита Гамаш.
— В селото с другите агенти — отвърна Тесие. — Работят.
— Пуснете го — рече главният инспектор. — Трябвам ви аз.
Франкьор се усмихна:
— "Трябвам ви аз", като че ли всичко започва и свършва с великия Арман Гамаш. Въобще не си схванал какво се случва, нали? Дори разпрати оставката си до всички, все едно има някакво значение. Все едно ни засяга.
— Не ви ли засяга? — попита Гамаш. — Сигурни ли сте?
— Напълно — рече Тесие и насочи оръжието си към гърдите на главния инспектор.
Гамаш не му обърна внимание и продължи да се взира във Франкьор.
Разнесе се тихо жужене и Франкьор провери съобщенията в телефона си.
— Изабел Лакост и семейството й са задържани. Вилньов и съседката му — също. Ти си като чумата, Арман. Всеки, с когото си имал нещо общо, или вече е мъртъв, или скоро ще бъде. В това число и Бовоар. Ще открият тялото му сред руините на училищната сграда — загинал, докато се мъчи да обезвреди бомбата, която ти си свързал към всички онези компютри.
Гамаш премести поглед от Франкьор към Тесие, а после обратно към Франкьор.
— Опитваш се да прецениш дали да ми повярваш — каза главният комисар.
— За бога — настоя Тесие, — хайде да приключваме с тази история.
Франкьор се обърна към заместника си:
— Прав си. Свали сателитната чиния. Аз ще довърша тук. Да повървим заедно, Арман. Ще те пусна пред мен поне този път.
Франкьор посочи към пътеката и Гамаш тръгна по нея, като леко се подхлъзваше на снега. Беше същата пътека, която бяха проправили двамата с Никол, когато влачеха сателитния кабел през гората към Трите бора. Всъщност тя представляваше пряк път към старото училище.
— Живи ли са? — попита Гамаш.
— Откровено казано, не знам — отвърна Франкьор.
— А Бовоар? Жив ли е още?
— Не съм чул взрив до този момент, така че сигурно да. Засега.
Главният инспектор направи още няколко крачки.
— А мостът? Трябваше досега да си разбрал за моста. — Гамаш се задъхваше и посегна да се хване за един клон, за да запази равновесие. — Има нещо нередно, Силвен. Сигурно го усещаш.
— Спри — нареди Франкьор и Гамаш се подчини. Детективът се обърна и видя как главният комисар изважда мобилния си телефон и го докосва с пръст, а след това по лицето му се разлива широка усмивка.
— Готово.
— Кое?
— Мостът е взривен.
Празненствата в църквата "Свети Тома" не продължиха дълго.
— Гледай — каза Мирна. Двете с Клара надзъртаха през витражния прозорец.
Другият служител на Sûretè бе излязъл от старата училищна сграда. Стоеше с гръб към тях и изглежда, правеше нещо с дръжката на вратата.