Когато зазвуча първата песен, Арман, облечен с фрак, подаде бастуна си на Клара и закуцука бавно към самия център на кръга, който бяха образували гостите. Към центъра на площада, към центъра на селото. Протегна ръка.
И тя не трепна нито за миг, когато Ани положи дланта си в неговата. Гамаш се наведе и я целуна. Притисна дъщеря си близо до себе си и затанцуваха. Бавно. В сянката на трите огромни дървета.
— Сигурна ли си, че разбираш с какво се захващаш? — попита я баща й.
— А мама разбирала ли е? — отвърна Ани през смях.
— Е, тя е имала късмет. По някаква случайност съм съвършен — рече Гамаш.
— Жалко. Чувала съм, че веднъж счупеното вече е по-здраво — каза дъщеря му. Баща й бавно я водеше в танца насред селския площад, а тя бе склонила глава на силното му рамо. Мястото, което Гамаш пазеше за хората, които обичаше.
Минаваха покрай Габри и Оливие, покрай Мирна и Клара, покрай собствениците на магазините и останалите селяни. Покрай Изабел Лакост и нейното семейство, покрай съпрузите Брюнел, които стояха редом с полицай Никол. Ивет Никол.
Гостите се усмихваха и махаха, когато Арман и дъщеря му се завъртаха покрай тях. В другия край на затревения площад Жан Ги и Рен-Мари танцуваха пред погледите на Даниел, Розлин и внучките на семейство Гамаш. Момиченцата милваха Хенри.
— Знаеш колко сме щастливи, нали, Жан Ги? — попита Рен-Мари.
— Наистина ли?
Бовоар все още имаше нужда от уверение.
— Никой не е съвършен — прошепна мадам Гамаш.
— Опитах се да убия съпруга ви — рече Жан Ги.
— Не, опита се да го спасиш, да го спреш. И успя. Задължена съм ти до гроб.
Продължиха да танцуват мълчаливо, потънали в мисли за онзи момент. Когато Жан Ги бе изправен пред избор.
Да продължи да стреля в краката на Гамаш и да не улучва или да вдигне очи и да се прицели в гърба му. С този изстрел можеше да убие човека, когото се опитваше да спаси. Но ако не бе стрелял, сигурна смърт грозеше главния инспектор. Щеше да бъде разкъсан от взрива, когато стигнеше до вратата на училищната сграда. И щеше да загине с мисълта, че се е опитвал да избави Жан Ги.
Ужасен, ужасен избор.
Подобен бе стоял и пред Изабел Лакост.
Тя бе повярвала на инстинкта си и бе свалила оръжието. И с ужас бе наблюдавала как Бовоар стреля и началникът им се строполява.
Единственото, което бе спасило Гамаш, бе присъствието на Жером Брюнел, бившия лекар от спешното отделение. Той бе дотичал от църквата, а останалите бяха позвънили на 911.
Докато танцуваше със своя зет на слънчевия селски площад, Рен-Мари се зачуди как би постъпила. Дали щеше да се осмели да стреля, ако знаеше, че почти със сигурност ще убие мъжа, когото обича?
И въпреки това, ако не стреляше, го обричаше на сигурна гибел.
Как щеше да го преживее, каквото и да се бе случило?
Когато чу разказа, Рен-Мари осъзна, че ако Бовоар се подложеше на лечение на зависимостта си и ако Ани все още го искаше, би се радвала да приеме този мъж в семейството си. А сега го държеше в прегръдките си.
С него Ани беше в безопасност. Рен-Мари го знаеше със сигурност, с каквато малко майки можеха да се похвалят.
— Време ли е? — попита Жан Ги и посочи другата двойка, която се приближаваше към тях с танцови стъпки.
— Oui — кимна Рен-Мари и пусна Бовоар.
След миг Арман Гамаш усети потупване по рамото.
— Може ли? — попита Жан Ги и Гамаш отстъпи встрани с лек поклон.
Бовоар гледаше Ани с такава нежност, че сърцето на Гамаш замря за секунда, изненадано от радостта.
Тогава Жан Ги се обърна и постави ръка на рамото на бившия си началник, докато Рен-Мари затанцува с Ани.
Гостите избухнаха в смях и ръкопляскания. Габри и Оливие първи последваха примера и излязоха на дансинга, а после и всички останали селяни. Дори и Рут, прегърнала Роза, танцуваше с Били Уилямс и двамата си шепнеха на ухо сладки ругатни.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, млади човече? — попита Гамаш, когато усети силната ръка на Жан Ги върху гърба си.
Бовоар се разсмя, после помълча няколко секунди, преди да заговори:
— Искам да ви кажа, че съжалявам.
— Задето ме простреля ли? — попита Гамаш. — Прощавам ти. Само да не се повтаря.
— За това също. Но исках да кажа, че съжалявам, че се оттегляте от Sûretè.
— Когато старшите служители започнат да се застрелват, време е някой да напусне — рече детективът. — Сигурен съм, че го пише някъде в правилника.
Бовоар се разсмя. Усещаше, че по-възрастният мъж се обляга на него, някак уморен и все още неуверен без бастуна си. Гамаш позволяваше на Жан Ги да поеме тежестта му. Доверяваше му се, че няма да го изпусне.