— Всичко ще бъде наред.
Но не можеше да чуе собствения си глас — толкова бе тъничък, че не успяваше да надвие оглушителното бучене в главата й.
Жената заключи вратата отвътре с лакът. Не за да попречи на някого да влезе, а за да не позволи на себе си да излезе. Плах опит да спре непреодолимото си желание да се втурне навън и да бяга, да бяга с писъци, докато не се измъкне от тунела. Стисна волана. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.
Стрелна с поглед опръсканата с кал близка стена, тавана, отсрещната стена.
Пукнатините.
Мили боже, пукнатините.
И немарливите опити да бъдат замазани.
Не ремонтирани, а прикрити.
"Това не означава, че тунелът ще рухне" — уверяваше сама себе си.
Но пукнатините се разширяваха и поглъщаха разума й. Всички чудовища от кошмарите й се материализираха и започнаха да изпълзяват и да се протягат към нея през ужасните процепи.
Одри спря музиката, за да се концентрира, изострила вниманието си до краен предел. Колата пред нея се придвижи едва забележимо. И отново спря.
— Давай, давай, давай! — повтаряше умолително.
Но Одри Вилньов беше в капана на ужаса. Нямаше къде да избяга. И ако тунелът беше страшен, онова, което я очакваше в сивия декемврийски ден отвън, беше още по-лошо.
От много дни, седмици, месеци, дори години — ако трябваше да е напълно честна — тя знаеше, че чудовищата съществуват. Живееха в пукнатините на тунелите, в тъмните улички и в спретнати, подредени къщички. Носеха имена като Франкенщайн, Дракула, Марта, Дейвид и Пиер. И почти винаги човек се натъкваше на тях, където най-малко очакваше.
Надзърна в огледалото за обратно виждане и оттам я изгледаха две уплашени кафяви очи. Но в отражението забеляза и своето спасение. Сребърния куршум. Дървения кол.
Красива празнична рокля.
Посветила бе часове наред, за да я ушие. Можеше — трябваше — да прекара това време в опаковане на коледни подаръци за съпруга и дъщерите си. Да пече курабийки във формата на звездички, ангели и весели снежни човеци с копчета от бонбони и желирани очички.
Вместо това всяка вечер, щом се прибереше у дома, Одри Вилньов слизаше направо в мазето при шевната си машина. Надвесена над изумруденозеления плат, бе извезала всичките си надежди в шевовете на тази празнична рокля.
В съдбоносната вечер щеше да я облече, да се появи на коледното тържество, да се озърне и да почувства изненаданите погледи върху себе си. В прилепналата зелена дреха невзрачната до този момент Одри Вилньов щеше да бъде в центъра на вниманието. Но целта й не беше да привлича вниманието на всички присъстващи. Само на един мъж. А когато той я забележеше, можеше да си отдъхне.
Щеше да му прехвърли бремето си и животът й щеше да си продължи постарому. Пукнатините щяха да бъдат поправени. Проблемите — изгладени. Чудовищата — изпратени обратно там, където им е мястото.
Пред нея се виждаше изходът към моста "Шамплен". Обикновено не излизаше оттам, но днес не беше обикновен ден.
Одри пусна мигач и забеляза как шофьорът от съседната кола я изгледа кисело. Накъде пък е тръгнала тази? Всички бяха в капана на задръстването. Но Одри Вилньов бе в още по-ужасен капан. Мъжът й показа среден пръст, което обаче не я обиди. В Квебек този жест бе толкова често срещан, колкото и дружелюбното махане. Ако квебекчани произвеждаха автомобили, емблемата в центъра на предния капак щеше да е във формата на среден пръст. При нормални обстоятелства Одри щеше да отвърне също толкова "Дружелюбно", но в момента бе твърде заета с други мисли.
Престрои се в най-дясната лента, към изхода към моста. Стената на тунела бе на метри от нея. Ако се протегнеше, можеше да вкара юмрук в някоя от дупките.
— Всичко ще бъде наред.
Одри Вилньов знаеше, че може да я очаква какво ли не, но нещата едва ли щяха да бъдат "наред".
ВТОРА ГЛАВА
Вземи си твоя шибана патица — сопна се Рут и притисна Роза малко по-плътно към себе си. Жив пухен юрган.
Констанс Пино се усмихна и отправи поглед напред. Преди четири дни нямаше дори да й мине през ума да си взима патица, но в момента всъщност завиждаше на Рут за Роза. И то не само заради топлината, която птицата даряваше в мразовития декемврийски ден.
Преди четири дни не би й хрумнало да се разделя с удобния стол край камината в бистрото, за да седне на ледената пейка редом до жена, която бе или пияна, или побъркана. Но ето че беше тук.
Преди четири дни Констанс Пино нямаше представа, че топлината може да приема много различни форми. Както и здравият разум. Вече знаеше.
— Заааащитаааа! — изкрещя Рут към младежите, които играеха върху заледеното езеро. — За бога, Ейми Патерсън, Роза ще се справи по-добре от теб!