— Идваш ли?
Лакост влезе при Арман Гамаш и Хенри. И Жан Ги Бовоар.
Детективът поздрави някогашния си заместник с кратко кимване.
Жан Ги Бовоар не отвърна на вежливия жест, а продължи да се взира някъде напред. Дори Изабел Лакост да не вярваше в разни неща от рода на енергии и вибрации допреди да влезе в асансьора, до излизането си щеше да е повярвала. Инспектор Бовоар целият пулсираше и излъчваше силна емоция.
Но каква? Изабел се втренчи в цифрите на екранчето — 2… 3… 4… — и се опита да анализира вълните, които струяха от Жан Ги Бовоар.
Срам? Смущение? Знаеше, че ако беше на негово място, самата тя щеше да изпитва такива емоции. Но не и сега. Струваше й се, че онова, което чувства Бовоар и което струи от него, е много по-първично. Сурово. Просто.
Инспекторът излъчваше гняв.
6… 7…
Лакост хвърли поглед към отражението на Бовоар в покритата с вдлъбнатини врата на асансьора. Почти не го бе виждала, откакто се премести от отдел "Убийства" в отдела на главен комисар Франкьор.
Изабел Лакост помнеше наставника си като пъргав, енергичен, понякога дори френетичен мъж. Стройната му фигура бе в контраст с по-масивната осанка на Гамаш. Логиката му допълваше интуитивния подход на шефа. А докато Гамаш по-скоро размишляваше, Бовоар бе винаги готов за действие.
Бовоар обичаше списъци. Гамаш харесваше мислите, идеите.
Бовоар предпочиташе да разпитва, а Гамаш — да слуша.
Въпреки това между по-възрастния и по-младия мъж съществуваше връзка, която се простираше отвъд времето. Всеки от тях заемаше естествено, почти древно място в живота на другия. А връзката се бе задълбочила още повече, когато Жан Ги Бовоар се бе влюбил в Ани, дъщерята на шефа си.
Лакост малко се бе изненадала, че Бовоар се е увлякъл по Ани. Тя нямаше нищо общо с бившата съпруга на Бовоар, още по-малко с върволицата от разкошни квебекчанки, с които инспекторът бе излизал. Ани Гамаш предпочиташе практичното облекло пред модерното. Не беше нито красива, нито грозна. Нито слаба, нито прекалено пълна. Ани Гамаш никога нямаше да бъде най-привлекателната жена в стаята. Хората не се обръщаха след нея.
Докато не се засмееше. Докато не заговореше.
За най-голямо удивление на Лакост Жан Ги Бовоар бе осъзнал нещо, което за много други мъже оставаше съвсем непонятно. Разбрал бе колко красиво и колко привлекателно е щастието.
Ани Гамаш беше щастлива и Бовоар се бе влюбил в нея.
Изабел Лакост му се възхищаваше заради това. Всъщност възхищаваше се на много неща у наставника си, но най-вече на страстта му към работата и на безпрекословната лоялност към главен инспектор Гамаш.
Поне допреди няколко месеца. Въпреки че, ако трябваше да е честна, пукнатините бяха започнали да се появяват още по-рано.
Лакост премести погледа си към отражението на Гамаш. Шефът й изглеждаше спокоен, държеше каишката на Хенри в ръце, без да стиска, без напрежение. Изабел мярна белега сред прошарените коси на слепоочието му.
Всичко се бе променило в онзи съдбовен ден. Не можеше нещата да останат постарому. Не биваше. Но на Лакост й бе отнело известно време да осъзнае колко дълбоки бяха промените.
Сега тя стоеше сред руините, в купчина отломки, и повечето бяха от Бовоар. Гладко избръснатото му лице бе бледо и изпито. Изглеждаше на доста повече от своите трийсет и осем години. Не беше просто уморен, нито дори изтощен, а направо празен, кух. И в тази зейнала празнина бе скрил последното, което му бе останало. Гняв.
9… 10…
Стопи се крехката надежда, която бе таила, че началникът й и инспектор Бовоар само преиграват разрива помежду си. Нямаше пристан. Нямаше надежда. Нямаше съмнение.
Жан Ги Бовоар презираше Арман Гамаш.
Това не беше преструвка.
Изабел Лакост се запита какво ли щеше да се случи, ако я нямаше в асансьора. Двама въоръжени мъже. Единият имаше преимуществото — ако въобще можеше да се нарече така — на почти бездънната си ярост.
Този човек носеше пистолет и нямаше какво да губи.
Ако Жан Ги Бовоар ненавиждаше Гамаш, беше й интересно какви са чувствата на началника й.
Отново се вгледа в отражението му в надрасканата и очукана врата на асансьора. Изглеждаше напълно отпуснат.
Точно в този момент Хенри реши — ако въобще беше въпрос на избор — да поднесе един от своите големи комплименти. Лакост вдигна ръка към лицето си, водена от инстинкта си за Самосъхранение.
Без да забелязва вкиснатата атмосфера, кучето завъртя глава, за да се огледа, и плочките на нашийника му бодро издрънчаха. Животното вдигна огромните си кафяви очи към мъжа, който стоеше до него. Не онзи, който държеше каишката. Другият мъж.