Познато лице.
14… 15…
Асансьорът спря, вратата се отвори и нахлу свеж кислород. Изабел си помисли, че може и да се наложи да изгори дрехите си.
Гамаш задържа вратата за заместничката си и тя излезе по най-бързия начин в отчаян опит да се отърве от смрадта, само част от която бе по вина на Хенри. Но преди Гамаш да прекрачи навън, Хенри се обърна към Бовоар и облиза ръката му.
Бовоар се дръпна като попарен.
Немската овчарка последва стопанина си извън асансьора. Вратите се затвориха зад тях. Докато тримата крачеха към стъкления портал на входа на отдел "Убийства", Лакост забеляза, че ръката, която държеше каишката, трепереше.
Едва забележимо. Но несъмнено.
Тогава Лакост разбра, че Гамаш имаше пълен контрол над Хенри, макар и не над стомашно-чревния му тракт. Можеше да стегне каишката и да държи немската овчарка далеч от Бовоар.
Но не го бе направил. Позволил бе кучето да близне ръката на инспектора. Допуснал бе тази малка целувка.
Асансьорът стигна до последния етаж на щабквартирата на Sûretè. Вратите се отвориха с тракане, а в коридора насреща стояха двама мъже.
— Дявол да те вземе, Бовоар, каква е тази воня? — навъси се единият от тях.
— Не е от мен.
Бовоар усещаше влажната и топла следа върху ръката си, оставена от езика на Хенри.
— Добре — подсмихна се мъжът и се спогледа с другия.
— Майната ти — промърмори Бовоар, разбута ги с лакти и се устреми към офиса.
Главен инспектор Гамаш огледа своя отдел за разследване на убийства. Преди време тук и нощем цареше оживление, мотивирани следователи работеха до късно, а сега бюрата пустееха.
Искаше му се това спокойствие да означава, че всички убийства са разкрити. Или още по-добре — че няма повече убийства. Че вече не съществува толкова силна болка, която е способна да накара някого да отнеме живот. На друг човек или своя.
Като на Констанс Уеле. Като на онази жена под моста. И като неговия собствен, който бе почувствал застрашен в асансьора преди малко.
Но Арман Гамаш беше реалист и знаеше, че дългият списък с убийства само може да расте. Намаляваше обаче неговата способност да ги разгадава.
Главен комисар Франкьор не стана. Не вдигна поглед. Не обърна никакво внимание на Бовоар и останалите, докато заемаха местата си на столовете в просторния му личен кабинет.
Бовоар вече бе свикнал. Главен комисар Франкьор беше на най-високия пост в квебекската полиция и му личеше. Беше достолепен на вид, с прошарена коса и самоуверено поведение и излъчваше авторитет. С този човек шега не биваше. Главен комисар Франкьор общуваше с премиера, обядваше с министъра на обществената сигурност и беше на "ти" с кардинала на Квебек.
За разлика от Гамаш, Франкьор даваше пълна свобода на подчинените си. Не го интересуваше как постигат резултати. "Искам свършена работа" — така казваше.
Единствената върховна власт бе главен комисар Франкьор. Единствената граница, която не биваше да се прекрачва, очертаваше пространството около него. Властта му бе абсолютна и безпрекословна.
Да работиш с Гамаш открай време беше твърде сложно. Препалено много сиви зони. Винаги имаше спорове как е правилно да се постъпи, като че ли това беше труден въпрос.
Да работиш с главен комисар Франкьор беше лесно.
Почтените граждани, които спазваха законите, бяха в безопасност, а престъпниците — не. Франкьор се доверяваше на хората си и оставяше те да преценяват кой принадлежи към едните и кой — към другите, и как да постъпят с човека според случая. А ако допуснеха грешка? Тогава взаимно си пазеха гърбовете. Защитаваха се.
За разлика от Гамаш.
Бовоар разтърка ръката си в опит да изтрие следата от облизването на Хенри, като че ли беше удар от камшик. Замисли се за всичко онова, което трябваше и можеше да каже на бившия си шеф. Но бе замълчал.
— Остави си нещата и се прибирай у дома — настоя Гамаш, спрял пред вратата на кабинета си.
— Сигурен ли сте, че не искате да дойда с вас? — попита Лакост.
— Сигурен съм. Както казах, вероятно ще остана да пренощувам. Благодаря ти, Изабел.
Докато я гледаше в този момент, пред погледа му изплува за кратко, както почти винаги напоследък, сцена от спомените. Лакост, наведена над него. Викаше го. Отново усети дланите й, стиснали главата му, докато тялото му лежи проснато на бетонния под.
Смазваща тежест притискаше гърдите му, в главата му свистеше шум. А сред него — две думи, които напираха да бъдат изречени. Само две. С очи, вперени в Лакост, я умоляваше да го разбере.