Рен-Мари.
Само това му бе останало да каже.
След като се възстанови и си спомни лицето на Изабел, толкова близо до своето, отначало се смути, засрамен от собствената си уязвимост.
Неговото задължение бе да води хората си и да ги защитава. Но се бе провалил. Вместо това тя го бе спасила.
Сега, докато я гледаше и споменът изведнъж лумна между тях, осъзна, че са завинаги свързани от онзи миг насам. Изпитваше към заместничката си само огромна привързаност. И признателност. Защото бе останала до него и бе чула онези едва прошепнати думи. Тя бе съдът, в който Арман Гамаш бе излял последната си мисъл.
Рен-Мари.
Винаги щеше да помни огромното облекчение, когато бе осъзнал, че Изабел Лакост е разбрала. Можеше спокойно да си отиде.
Но разбира се, не си отиде. До голяма степен благодарение на Лакост той бе оцелял. Но в онзи ден много от полицаите, които бе повел на мисията, нямаха този късмет.
Включително и Жан Ги Бовоар. Напереният и дразнещо самоуверен многознайко бе влязъл в онази фабрика, но оттам бе излязъл някой друг.
— Върви си у дома, Изабел — повтори Гамаш.
Главният комисар продължи да чете документа пред себе си, като бавно отгърна поредната страница.
Бовоар разпозна доклада от акцията, в която бе участвал преди няколко дни.
— Тук виждам — бавно произнесе Франкьор с дълбокия си спокоен глас, — че не всички веществени доказателства са стигнали до хранилището.
Погледна Бовоар право в очите, които в този момент се разшириха.
— Изглежда, липсват някакви лекарства.
Мислите на Бовоар препускаха, но главният комисар отново насочи вниманието си към доклада.
— Не мисля, че това ще се отрази на разследването — заключи най-сетне Франкьор, като се обърна към Мартен Тесие: — Изтрийте го от доклада.
Подхвърли документите на заместника си.
— Да, сър — откликна Тесие.
— Имам среща за вечеря с кардинала след половин час. Негова Светлост е доста разтревожен от насилието, което упражняват рокерските банди. Какво да му кажа?
— Много жалко, че онова момиче е било убито — рече Тесие.
Франкьор се втренчи в заместника си:
— Не смятам, че трябва да му казвам това. А ти?
Бовоар знаеше за какво говорят. Всички в Квебек знаеха. Седемгодишно дете бе загинало при взрив, заложен в автомобил, а освен него бяха убити неколцина членове на бандата "Ангелите на ада". Във всички новини се споменаваше за този случай.
— Доскоро съвсем успешно подавахме информация на враждуващите банди — обясни Тесие, — а те се нападаха едни други.
Бовоар бе започнал да оценява красотата на тази стратегия, макар че в началото го бе шокирала. Да оставят на престъпниците да се избият взаимно. Служителите на Sûretè трябваше само мъничко да ги насочват да пуснат информация тук и там, а след това да се махнат от пътя им. Враждуващите банди щяха да се погрижат за останалото. Беше лесно, безопасно и преди всичко ефективно. Е, да, понякога цивилен неволно попадаше под ударите, но хората на Sûretè разпространяваха чрез медиите теории, че убитият човек вероятно не е бил чак толкова невинен, колкото твърдят от семейството му.
Получаваше се.
Докато не загина онова момиченце.
— Какво ще предприемете? — поинтересува се Франкьор.
— Трябва да отвърнем, като нанесем удар по някой от бункерите им. Понеже от "Рок машината" са поставили бомбата, която уби хлапето, трябва да планираме нападение над тяхното леговище.
Жан Ги Бовоар сведе очи и заразглежда килима и ръцете си.
"Само не аз. Не пак аз."
— Не ме интересуват подробностите. — Франкьор се изправи и всички последваха примера му. — Искам свършена работа. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Да, сър! — отговори Тесие и тръгна след шефа си, който излезе от кабинета.
Бовоар проследи с поглед как двамата мъже напускат стаята и въздъхна с облекчение. Беше в безопасност.
Пред асансьора главният комисар подаде на Тесие малко шишенце.
— Струва ми се, че новият ни колега е малко нервен, как мислиш? — Франкьор бутна опаковката с хапчета в ръката на Тесие. — Включи Бовоар в акцията.
С тези думи се обърна и влезе в асансьора.
Бовоар седеше на бюрото си, отправил празен поглед към екрана на компютъра. Мъчеше се да си избие от главата скорошната среща. Не с Франкьор, а с Гамаш. Старателно бе организирал дните си, всичко възможно бе правил само и само да не се вижда с бившия си началник. Месеци наред бе успявал — до тази вечер. Усещаше цялото си тяло като натъртено. С изключение на едно малко петно на опакото на дланта си. Там все още чувстваше влагата и топлината, независимо колко усърдно го бе търкал.