ОСМА ГЛАВА
Клара Мороу първа забеляза пристигането на колата.
Двете с Мирна тъкмо бяха вечеряли скромно с претоплена яхния и салата, след което художничката бе станала да измие чиниите, а Мирна скоро след това се бе присъединила към нея.
— Аз ще ги измия — заяви Клара, докато изстискваше препарат в пълната с гореща вода мивка и гледаше как се образува пяна. По някаква странна причина й доставяше удоволствие. Караше я да се чувства като магьосница, като вещица или като алхимик. Дейността не беше чак толкова ценна като превръщането на олово в злато, но все пак бе полезна.
Клара Мороу не беше от хората, които обичат домакинската работа. Но обичаше вълшебствата. Водата се превръщаше в пяна. Мръсните чинии ставаха чисти. Празното платно се трансформираше в произведение на изкуството.
Не толкова промяната беше любима на Клара, колкото метаморфозата.
— Седни — отпрати художничката приятелката си, но Мирна хвана кърпата за подсушаване на съдове и посегна към една от все още топлите измити чинии.
— Имам нужда да се поразсея.
И двете знаеха, че подсушаването на съдовете беше безпомощен сал в бурно море, но щом това можеше да утеши Мирна за известно време, Клара подкрепяше идеята с две ръце.
Отдадоха се на успокоителната монотонност — Клара миеше, а Мирна подсушаваше.
Когато художничката приключи, остави водата да се оттече, забърса мивката и се обърна с гръб към кухненския бокс. Жилището не се бе променило особено през годините, откакто Мирна бе прекратила психологическата си практика в Монреал и бе събрала цялата си покъщнина в малкия си автомобил. Когато пристигна в Трите бора, имаше вид на току-що избягала от цирка.
От миниатюрната кола слезе огромна тъмнокожа жена, която изглеждаше по-голяма от возилото. Изгубила се по черните пътища и когато най-неочаквано се натъкнала на селото, решила да поспре за кафе, сладкиш и тоалетна. Отбивка за презареждане встрани от маршрута, който трябвало да я отведе на друго място — по-вълнуващо и по-обещаващо. Но Мирна Ландерс така и не продължи пътя си.
Докато пиела café au lait и хапвала десерт в бистрото, осъзнала, че си е добре и там.
Мирна разтоварила багажа си, наела свободния магазин в съседство с бистрото на Оливие и отворила книжарница за нови и употребявани книги. Нанесла се на горния етаж, в мансардния апартамент.
Тогава Клара се бе запознала с Мирна. Отби се да провери как върви новата книжарница и дочу шумолене на метла и ругатни, долитащи от горния етаж. Изкачи се по стълбите в задната част на магазина и попадна на Мирна.
Мирна, която метеше и ругаеше.
Оттогава бяха първи приятелки.
Художничката бе станала свидетел как чернокожата жена сътворява магия, като превръща свободния магазин в книжарница. Трансформирала бе празното пространство в място за срещи. Запустялата мансарда — в дом. Неудовлетворителния си живот — в задоволство.
Трите бора се радваше на стабилност, но никога не оставаше и пълен покой.
Докато Клара гледаше дневната на приятелката си, погледът й се понесе към коледните лампички отвън и й се стори, че видя кратък и ярък проблясък. Фарове.
Тогава чу шума от автомобилен двигател. Обърна се към Мирна — тя също бе чула.
И двете си помислиха едно и също.
Констанс.
Клара се опита да потисне чувството на облекчение, защото знаеше, че прибързва, но усещането се надигна и заля предпазливостта й.
Звънчето на входната врата на партера иззвъня. Стъпки. Чуваха как някой крачи през помещението под тях. Сам човек.
Мирна стисна ръката на Клара и извика:
— Ехо?
Тишината бе кратка. Прозвуча познат глас:
— Мирна?
Художничката усети как ръката на приятелката й изстива. Не беше Констанс. Беше вестоносецът. Пощальонът бе пристигнал с велосипеда си.
Началникът на отдел "Убийства" в Sûretè.
Мирна държеше между дланите си керамичната чаша с чай, но не отпиваше. Целта беше да се стопли, не да утолява жаждата си.
Взираше се в прозорчето на чугунената печка, наблюдаваше пламъците и жаравата. Огънят осветяваше лицето й и го изпълваше с повече живот, отколкото всъщност имаше в него.
Клара седеше на дивана, а Арман — на креслото срещу Мирна. Детективът също бе обгърнал чаша чай с едрите си длани. Но неговият поглед бе прикован върху Мирна, а не върху огъня.
След като обиколи и подуши всичко в мансардата, Хенри полегна на килимчето пред огнището.
— Как мислите, дали е изпитала болка? — попита книжарката, без да отмества очи от огъня.
— Не.
— Не знаете кой е сторил това?