— Дори и в отношенията й с вас? — поинтересува се Гамаш.
— Дори и с мен. Ревностно пазеше скрита по-голямата част от живота си.
Клара си спомни разговора им в нейното ателие, когато Констанс бе отказала да й позира за портрет. Не бе отклонила предложението грубо, но беше категорична. Очевидно не искаше да я допусне до себе си.
— За какво си мислите? — попита Гамаш Мирна, когато забеляза съсредоточеното й изражение.
— Размишлявах върху това, което Клара каза току-що. Мисля, че има право. Струва ми се, че Констанс беше щастлива тук и наистина се чувстваше добре в компанията на всички, включително и на Рут.
— Какво означава това според вас? — продължи с въпросите Гамаш.
Мирна се замисли:
— Чудя се…
Отправи поглед отвъд стаята, през прозореца, към боровете, окичени с коледни светлини. Лампичките се поклащаха от нощния ветрец.
— Чудя се дали не бе започнала най-сетне да се отпуска — промълви Мирна и отново погледна гостите си. — Не се бях замисляла за това, но не изглеждаше толкова резервирана, станала бе някак по-открита, особено след като прекара тук няколко дни.
— Не се съгласи да й нарисувам портрет — сподели Клара. Мирна се усмихна:
— Е, това е разбираемо, не мислиш ли? Точно от това най-много са се страхували и тя, и сестрите й. Да бъдат изложени на показ.
— Но тогава не знаех коя е — оправда се художничката.
— Няма значение. Тя е знаела — рече Мирна. — Но ми се струва, че преди да си замине, бе започнала да се чувства в безопасност тук, независимо дали тайната й бе излязла наяве, или не.
— А тя беше ли излязла наяве? — попита Гамаш.
— Не съм я споделяла с никого — заяви книжарката.
Главният инспектор погледна списанието върху табуретката.
Много стар брой на "Лайф" с популярна снимка на корицата.
— И все пак, явно сте знаели коя е — обърна се Гамаш към Клара.
— Казах й днес следобед — обясни Мирна, — когато започнах да свиквам с мисълта, че Констанс може би няма да се появи.
— Но никой друг не е знаел? — повтори детективът. Взе списанието и се взря в снимката на корицата. Виждал я бе много пъти. Пет малки момиченца с пухкави маншони и симпатични зимни палтенца. Еднакви палтенца. Еднакви момиченца.
— Не и доколкото ми е известно — отвърна Мирна.
За пореден път Гамаш се запита дали човекът, който бе убил Констанс, е знаел коя е тя. Дали бе осъзнал, че убива последната от нейния род. Последната от петзначките Уеле.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Арман излезе навън в ясната студена нощ. Снеговалежът отдавна бе спрял и небето беше безоблачно. Минаваше полунощ и докато детективът стоеше и дълбоко вдишваше чистия въздух, лампичките по дърветата угаснаха.
Главният инспектор и Хенри бяха единствените живи души в тъмнината. Гамаш отправи поглед към небето, където звездите бавно изгряха. Коланът на Орион. Голямата мечка. Полярната звезда. И още милиони други ярки точици. Бяха съвсем ясни, но сега, чак сега. Светлината се виждаше само в тъмното.
Гамаш установи, че не е сигурен какво да направи и къде да отиде. Можеше да се върне в Монреал, макар че беше уморен и предпочиташе да не пътува. Не бе запазил стая в пансиона обаче, защото с пристигането си в Трите бора бе решил да отиде направо у Мирна. А сега минаваше полунощ и пансионът тънеше в мрак. Едва можеше да различи силуета на някогашната пощенска станция на фона на горите в далечината.
Но докато гледаше към сградата, приглушена светлинка изгря зад завесите на един от прозорците на горния етаж. Няколко мига по-късно я последва друга, този път долу. Накрая видя как през прозорчето на входната врата се процеждат лъчи, а после и самата врата се отвори. На прага се очерта силуетът на едър мъж.
— Ела, момче, ела! — разнесе се глас и Хенри обтегна каишката си.
Гамаш я пусна и немската овчарка се втурна по пътечката, покатери се по стъпалата и се хвърли в обятията на Габри.
Когато главният инспектор стигна до входа на пансиона, Габри със залитане се изправи на крака.
— Добро момче! — Той прегърна по-възрастния мъж. — Влизайте. Задникът ми ще замръзне. Не че му е излишно.
— Как разбрахте, че сме тук?
— Мирна се обади. Каза, че сигурно ще ви трябва стая. — Габри огледа неочаквания гост. — Все пак искате да отседнете, нали?
— Много искам — призна главният инспектор и това бе самата истина.
Габри затвори вратата зад тях.
Жан Ги Бовоар седеше в колата си и се взираше в затворената врата. Беше се навел. Не чак толкова, че да изчезне напълно, но достатъчно, за да изглежда, че се опитва да бъде дискретен. Всичко това бе преднамерено и някъде дълбоко в замъгленото си съзнание Бовоар знаеше, че освен това е унизително.