"Отишъл е пред грешната къща" — помисли си Гамаш без особена изненада. Макар че кучето имаше огромно сърце, мозъкът му бе с доста по-скромни размери. Главата му бе заета предимно от уши. Всъщност главата му сякаш беше просто поставка за ушите. За щастие, Хенри не се нуждаеше от кой знае колко мозък. Пазеше всички важни неща в сърцето си. Може би с изключение на настоящия си адрес.
— Ела тук! — повика го главният инспектор е жест. Изненада се, че добре дресираният и обичайно послушен Хенри не се отзовава незабавно на командата. — Ще изплашиш хората до смърт.
Но още докато казваше тези думи, главният инспектор осъзна, че Хенри въобще не бе сбъркал. Тръгнал бе точно към тази къща. Немската овчарка познаваше пансиона, но този дом му бе още по-познат.
Тук бе отраснал. Осиновен бе в тази къща като малко кученце и го бе отгледала възрастна дама. Емили Лонпре го бе спасила, бе му дала име и любов. Хенри на свой ред също й бе дал любовта си.
Тук беше — и в известен смисъл винаги щеше да бъде — домът на Хенри.
Гамаш бе забравил, че четириногият му приятел познаваше Трите бора много по-добре от него. Всеки аромат, всяко стръкче трева, всяко дърво, всеки човек.
Главният инспектор сведе поглед към отпечатъците от лапи и ботуши в снега. Пътеката до входната врата на къщата не бе разчистена. Стъпалата, които водеха към верандата, бяха затрупани. Домът бе тъмен. И пуст.
Сигурен бе, че никой не живее тук в момента, а и вероятно през последните години, откакто Емили Лонпре бе починала. Когато Арман и Рен-Мари бяха решили да приберат осиротялото кученце.
Хенри не бе забравил. Или по-скоро, мислеше си Гамаш, докато се изкачваше по заснежените стъпала, за да прибере немската овчарка, познаваше този дом със сърцето си. Хенри стоеше пред вратата и махаше с опашка. Чакаше една отдавна починала жена да го пусне вътре, да му даде бисквитка и да му каже, че е добро момче.
— Добро момче! — прошепна Гамаш в огромните уши, наведе се и закопча каишката за нашийника на Хенри. Но преди да се обърне и да се спусне по стъпалата, главният инспектор надзърна през един от прозорците.
Видя мебели, покрити с чаршафи. Мебели призраци.
Сетне двамата с Хенри слязоха от верандата. Под звездния балдахин човек и куче тръгнаха на бавна обиколка около селския площад.
Единият от тях размишляваше, а другият си спомняше.
Терез Брюнел се надигна на един лакът и хвърли поглед над грамадата в леглото — нейния съпруг Жером — към часовника на нощното шкафче.
Минаваше един през нощта. Отпусна се отново върху чаршафите и се заслуша в равномерното дишане на мъжа си. Завиждаше му за спокойствието.
Зачуди се дали наистина не вниква в сериозността на положението, макар че беше разсъдлив човек и сигурно разбираше всичко.
Може би по-скоро Жером се доверяваше напълно на жена си и на Арман и вярваше, че те знаят какво трябва да направят.
През по-голямата част от съвместния им живот Терез се успокояваше с мисълта, че като лекар от спешно отделение Жером винаги щеше да се притече на помощ. Ако тя или някое от децата се задавеше. Ако някой си удареше главата. Или претърпеше автомобилна катастрофа. Или получеше инфаркт. Той щеше да ги спаси.
Но сега осъзна, че ролите са се разменили. Той разчиташе на нея. Сърце не й даваше да му признае, че не й е ясно как да действа. Обучена бе да се справя с конкретни цели, да преследва недвусмислени резултати. Да разкрие престъпление, да арестува извършителя. Но този път всичко изглеждаше някак мъгляво. Неопределено.
Докато комисар Брюнел се взираше в тавана и слушаше тежкото ритмично дишане на съпруга си, размишляваше, че всичко се свежда до две възможности. Или не бяха засекли Жером в киберпространството. Не го бяха проследили. Беше само мираж.
Или го бяха разкрили. И проследили.
В този случай някой високо в йерархията на Sûretè полагаше огромни усилия да прикрие действията си. И тези усилия не се изчерпваха с един видеозапис, изтекъл в интернет, независимо колко подла бе постъпката.
Терез лежеше в леглото, гледаше тавана и си мислеше немислимото. Ами ако създанието, по чиито следи бяха тръгнали, години наред се бе разраствало и бе чертало планове? Дали търпеливо бе заплитало кроежите си?
На това ли се бяха натъкнали? Дали докато търсеше източника на хакнатото видео, Жером не бе намерил нещо много по-голямо, по-старо и дори по-отвратително?
Погледна към съпруга си и забеляза, че все пак е буден и също като нея се взира в тавана. Терез го докосна по ръката, той се претърколи на една страна и приближи лицето си към нейното.