Хвана и двете й ръце и прошепна:
— Всичко ще бъде наред, та belle[27].
Искаше й се да може да му повярва.
В другия край на селския площад главният инспектор се спря. Завързаният за каишката Хенри търпеливо застана до стопанина си и зачака в студа, докато Гамаш оглеждаше тъмната и пуста къща, където бе израснало кучето. И където го бе завело тази вечер.
В ума му изплува мисъл.
След около минута Гамаш забеляза, че немската овчарка пристъпва с предните си лапи, като че ли се опитва да ги дръпне по-далеч от снега и леда.
— Да вървим, mon vieux[28] — подкани детективът четириногия си приятел и закрачи бързо към пансиона.
В стаята си главният инспектор намери чиния със сочен сандвич с шунка, няколко бисквити и чаша горещ шоколад. Нямаше търпение да се пъхне под завивката и да си хапне вечерята.
Но преди това коленичи и обхвана измръзналите лапи на Хенри с топлите си ръце. Първо едната, после другата. И прошепна в онези големи уши:
— Всичко ще бъде наред.
А Хенри му повярва.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Потропване на вратата събуди Гамаш в шест и половина на следващата сутрин.
— Merci, patron — извика детективът, отметна завивката и предпазливо прекоси студената стая, за да затвори прозореца.
Взе си душ и слезе на долния етаж в компанията на Хенри, като следваше аромата на силно кафе и бекон. В камината пращеше и танцуваше огън.
— Едно яйце или две, patron? — провикна се Габри.
Гамаш надникна в кухнята.
— Две яйца, моля. Благодаря ви за сандвичите снощи. — Остави празните чинии и чашата в мивката. — Бяха много вкусни.
— Добре ли спахте? — попита Габри, след като вдигна поглед от бекона, който разбъркваше в тигана.
— Много.
Така и беше. Спа дълбоко и си почина добре за първи път от много време насам.
— Закуската ще е готова след няколко минути — обяви Габри.
— Тъкмо ще съм се върнал.
На входната врата Гамаш срещна Оливие и двамата мъже се прегърнаха.
— Чух, че сте тук — рече собственикът на бистрото, докато наведени си обуваха ботушите.
След като се изправи, Оливие помълча няколко мига, преди да продължи:
— Габри ми каза за Констанс. Какъв ужас. Сърце?
Когато Гамаш не отвърна, очите на Оливие се разшириха бавно, докато мъжът проумяваше сериозността на онова, което виждаше в мрачното изражение на главния инспектор.
— Невъзможно — прошепна. — Някой я е убил?
— Боя се, че да.
— Боже мой — поклати глава Оливие. — Проклет град.
— Точно вие ли го казвате, мосю? — попита Гамаш.
Оливие стисна устни и излезе с детектива на верандата, където той закопча каишката за нашийника на Хенри. Наближаваше зимното слънцестоене, най-късият ден от годината. Слънцето все още не беше изгряло, но селото започваше да се разбужда. В някои от прозорците на къщите около площада грейнаха светлини, а въздухът се изпълни с лека миризма на дим от запалени дърва.
Двамата мъже и кучето заедно закрачиха към бистрото, където Оливие трябваше да се подготви за наплива на клиенти за закуска.
— Как? — поинтересува се Оливие.
— Била е нападната в дома си. Удар по главата.
Дори в тъмното Гамаш забеляза, че събеседникът му прави гримаса — Защо някой би направил такова нещо?
Именно това беше въпросът, помисли си Гамаш.
Понякога се питаше "как", почти винаги — "кой". Но въпросът, който не го напускаше по време на всяко разследване, беше "защо".
Защо някой бе убил седемдесет и седем годишната старица? И дали този някой бе убил Констанс Пино, или Констанс Уеле? Убиецът знаел ли е, че жената е една от знаменитите петзначки Уеле? И то не просто една от тях, а последната жива?
Защо?
— Не зная — призна Гамаш.
— Случаят ваш ли е?
Гамаш кимна. Главата му се поклащаше в ритъма на неговите стъпки.
Стигнаха до бистрото и спряха пред входа му, а Оливие тъкмо се канеше да се сбогува, когато главният инспектор се пресегна и докосна ръката му. Русокосият мъж сведе очи към ръката, скрита в ръкавица, сетне ги вдигна и срещна настоятелния кафяв поглед.
Оливие чакаше.
Гамаш отдръпна ръка. Никак не беше сигурен дали това, Което смяташе да направи, е разумно. Красивото лице на Оливие започваше да се зачервява от студа, а дъхът му излизаше от устата във вид на дълги и леки облачета.
Главният инспектор прекъсна зрителния контакт и насочи вниманието си към Хенри, който се търкаляше в снега и размахваше лапи във въздуха.