Гамаш кимна, но подозираше, че Констанс Уеле бе заключвала вратите си. Най-ценното й притежание като че ли бе личното пространство и едва ли й е било приятно, ако доброжелателни съседи са се натрапвали и са й го отнемали.
— Съдебният лекар потвърждава, че е била убита преди полунощ — прочете главният инспектор. — Значи е била мъртва от ден и половина, когато я намерихме.
— Това обяснява защо никой нищо не е видял — заключи Лакост. — Било е тъмно, студено и всички са били по домовете си — хората са спели, гледали са телевизия или са опаковали подаръци. После валя сняг цял ден и това е заличило всякакви следи, които може да са останали отвън.
— Как ли е влязъл? — попита Гамаш, вдигна очи и срещна погледа на колежката си. Старомодната кухня сякаш чакаше някой от двамата да приготви чай или да хапне от бисквитите в кутията. Беше гостоприемна кухня.
— Ами вратата беше отключена, когато дойдохме, което значи, че или Констанс я е оставила така и убиецът е влязъл сам, или пък е било заключено, убиецът е позвънил и тя го е пуснала.
— Тогава той я е убил и си е тръгнал — довърши Гамаш, — като е оставил отключено след себе си.
Лакост кимна, но началникът й се облегна назад на стола и поклати глава:
— Констанс Уеле не би го пуснала. Мирна каза, че потайността й е била почти болестно състояние, а това — потупа с пръст доклада — само доказва твърденията й. Кога за последен път си попадала на дом, в който има отпечатъци само от един човек? Никой не е идвал тук. Или най-малкото никой не е бил канен.
— Тогава вратата трябва да е била отключена и той сам да е влязъл.
— Да, но отключената врата също не би била характерна за нея — разсъждаваше главният инспектор. — Нека предположим, че е придобила навика да държи отключено като останалите хора в квартала. Било е късно вечерта и се е приготвяла да си легне. Дотогава е трябвало да се заключи, поп?
Лакост кимна. Или Констанс бе отворила на убиеца си, или той сам си бе отворил.
Нито една от двете хипотези не изглеждаше вероятна, но едната отговаряше на истината.
Гамаш дочете докладите, а инспектор Лакост се зае да претърсва щателно къщата, като започна от мазето. Детективът я чуваше как мести предмети долу. Но като се изключи този шум, не се чуваше нищо друго освен тракането на часовника над мивката, който отмерваше отлитащите мигове.
Накрая главният инспектор остави докладите и свали очилата си.
Съседите не бяха видели нищо. Най-възрастната жена, която бе живяла на тази улица през целия си живот, си спомняше как три сестри се бяха нанесли в къщата преди трийсет и пет години.
Констанс, Маргьорит и Жозефин.
Доколкото старицата знаеше, Маргьорит е била най-голямата, макар че Жозефин бе починала първа преди пет години. Рак.
Сестрите били любезни, но доста затворени. Никога не приемали гости, но винаги си купували кутии портокали, грейпфрут и коледни шоколадови бонбони от децата, които обикаляли домовете, за да събират пари за благотворителност. Спирали се да поговорят с хората през топлите летни дни, докато вършели работа в градината.
Били сърдечни, без да се натрапват на никого. И без да приемат натрапници.
"Идеалните съседки" — така ги бе определила жената.
Живееше в най-близката къща и бе споделила, че веднъж пила лимонада с Маргьорит. Седели заедно на верандата и гледали как Констанс мие колата. Подвиквали й насърчително и шеговито й показвали местата, които била пропуснала.
Гамаш можеше да си ги представи. Усещаше сладко-киселия вкус на лимонадата и миризмата на студената вода от маркуча, шуртяща върху горещите плочки на тротоара. Запита се как бе възможно тази възрастна съседка да не е знаела, че е в компанията на една от петзначките Уеле.
Но можеше да се досети какъв бе отговорът.
Петзначките съществуваха само на стари черно-бели снимки и в репортажни киноленти. Живееха в идеални миниатюрни замъци и се обличаха с невъзможно бухнали роклички на волани. И винаги вървяха по пет в комплект.
Не три. Не една.
Пет момиченца, завинаги деца.
Петзначките Уеле не бяха реални. Не остаряваха и не умираха. И със сигурност нямаше как да пият лимонада в "Поант-Сан-Шарл".
Затова и никой не ги разпознаваше.
Разбира се, голяма роля играеше желанието им да не бъдат разпознати. Както бе отбелязала Рут, не всеки иска да бъде център на вниманието.
"Уви, това е самата истина" — бе казала възрастната поетеса.
"Уви" — помисли си главен инспектор Гамаш. Излезе от кухнята и започна своето собствено търсене.
Клара Мороу остави купа с прясна вода на пода, но Хенри беше твърде развълнуван, за да забележи. Тичаше из къщата и душеше наред. Клара го гледаше и сърцето й едновременно преливаше от радост и се разкъсваше от мъка. Неотдавна й се бе наложило да приспи своя голдън ретривър Люси. Мирна и Габри я бяха придружили до ветеринаря, но въпреки това се бе почувствала съвсем сама. Питър го нямаше.