Колебаеше се дали да не му се обади и да му каже за Люси, но осъзнаваше, че това бе просто извинение, за да се свърже с него.
Бяха се разбрали да изчакат една година, а не бяха минали и шест месеца, откакто съпругът й бе заминал.
Клара тръгна по петите на Хенри, който се вмъкна в ателието й и там си намери стара кора от банан. Художничката взе кората и се спря пред последната си картина, която засега беше едва видимо очертание.
Този призрак на платното беше нейният съпруг.
Понякога сутрин, понякога вечер тя идваше и разговаряше с него. Разказваше му как е минал денят й. Дори имаше няколко случая, когато приготвяше вечеря, запалваше свещ и се хранеше на светлината й пред този намек за Питър. Вечеряше и си бъбреше с картината, разправяше за събитията от деня. Дребните неща, от които би се интересувал само добър приятел. Както и големите неща — като убийството на Констанс Уеле.
Клара рисуваше и говореше на портрета. Плъзгаше четката по платното, мацваше тук-там. Съпруг, който бе изцяло нейно творение. Съпруг, който слушаше и който проявяваше загриженост.
Хенри все още обикаляше ателието, душеше и сумтеше. След като бе намерил една бананова кора, имаше основание да се надява, че ще има още. Клара спря да рисува за момент и разбра, че кучето не търси бананова кора. Хенри търсеше Арман.
Художничката бръкна в джоба си, извади едно от лакомствата, които Гамаш й бе оставил, клекна и повика немската овчарка. Хенри прекрати тършуването и се обърна да я погледне, а сателитните му уши уловиха любимия му канал, като се настроиха по посока на гласа й. Каналът на лакомствата.
Кучето се приближи, седна и внимателно пое в устата си бисквитката с форма на кокал.
— Няма страшно — успокои го Клара, като опря челото си о неговото. — Той ще се върне.
След това художничката отново се обърна към портрета.
— Помолих Констанс да ми позира — каза тя на мократа боя, — но тя не се съгласи. Не съм много сигурна защо й предложих. Прав си, аз съм най-добрата художничка в Канада, може би дори в целия свят, така че трябваше да се поласкае.
Можеше да преувеличава колкото си иска — този Питър нямаше да завърти очи към тавана.
Клара се дръпна по-далеч от платното и захапа четката. Тъмнокафявата боя оцапа бузата й.
— Снощи останах у Мирна — продължи художничката. Разказа на Питър как се бе завила с топлия юрган, бе положила стария брой на списание "Лайф" на коленете си и се бе взряла в корицата. Докато я гледаше, снимката на момиченцата се трансформираше — от умилителна през необичайна до някак обезпокоителна.
— Всичките бяха еднакви, Питър. Изражение, настроение — не просто подобни, а напълно еднакви.
Клара Мороу — художничката, портретистката — бе търсила в лицата им някакъв, макар и бегъл, признак на индивидуалност. И не бе намерила. После се бе облегнала на възглавниците в леглото и си бе спомнила старицата, с която се бе запознала. Клара не предлагаше на много хора да й позират за портрет. Такава работа поглъщаше огромна част от енергията й и не можеше да се захваща с нея ей така, когато й щукне. Но явно й бе щукнало да постави въпроса пред Констанс. А тя категорично бе отклонила предложението.
Художничката не преувеличаваше чак толкова, когато се изтъкна пред Питър няколко минути по-рано. Клара Мороу изненадващо бе придобила голяма популярност заради портретите си. Поне за самата нея бе изненада. Със сигурност и за нейния съпруг, който също беше художник.
Спомни си какво бе казал Джон Сингър Сарджънт[35]: "Всеки път, когато нарисувам портрет, губя приятел".
Клара бе загубила съпруга си. Не защото го бе нарисувала, а защото го бе нарисувала. Понякога, в тъмните зимни нощи, й се приискваше да бе продължила с гигантските крака и вагините воини.
— Но не картините ми те прогониха от дома ни, нали? — попита Клара платното. — Твоите собствени демони го направиха. Най-накрая те настигнаха.
Вгледа се внимателно в силуета на мъжа си върху статива.
— Колко ли болезнено е било? — изрече тихо. — Къде си сега, Питър? Спря ли да бягаш? Изправи ли се лице в лице с онова, което изяждаше щастието, вдъхновението, здравия ти разум? Любовта ти?
То бе изяло неговата любов, но не и любовта на Клара.