Един и половина.
Беше един и половина.
Бовоар отново си пое дълбоко дъх и се облегна на вибриращата стена на буса. Опита се да затвори очи, но от това му прилоша още по-силно. Обърна глава настрани и притисна горещата си буза в студения метал.
След час и половина започваше полицейската акция. Искаше му се бусът да има прозорци, за да види града. Познатите сгради. Стабилни, предсказуеми. Жан Ги винаги се бе чувствал по-удобно сред цивилизацията, отколкото сред природата. Опита се да си представи къде бяха. Дали вече бяха минали по моста? Отвън постройки ли имаше, или гори?
Къде беше той?
Гамаш знаеше къде е Бовоар. Изпратен бе на мисия, която щеше да започне в три.
Поредната акция. Ненужно нападение, поръчано от Франкьор.
Главният инспектор затвори очи. "Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко."
Стана и си облече палтото. Спря се на вратата на кабинета си и се загледа как инспектор Лакост дава нареждания на група полицаи. Или поне се опитва.
Тези агенти бяха от новите, които бяха изпратени в отдела на Гамаш, след като неговите хора бяха пръснати из другите дирекции на Sûretè. За всеобща изненада главният инспектор не бе възразил. Не се бе възпротивил. Даваше вид, че едва ли не нехае или не забелязва, че отделът му е разбит.
Такава реакция минаваше отвъд границите на невъзмутимостта. Някои бяха започнали да си задават въпроса — първо тихо, а след това по-дръзко — дали Арман Гамаш съвсем не е загубил интерес към работата си. Но все пак, когато детективът наближи групата служители, те се умълчаха и станаха по-бдителни.
— Може ли да поговорим, инспекторе? — обърна се Гамаш към Лакост и след това се усмихна на другите полицаи.
Изабел Лакост последва началника си в кабинета му. Той затвори вратата.
— За бога, сър, защо трябва да търпим това? — възкликна възмутено младата жена и извърна глава към общото помещение на отдела отвън.
— Просто трябва да действаме по възможно най-добрия начин.
— Как? Като се предадем?
— Никой няма да се предава — отвърна главният инспектор с уверен тон. — Трябва да ми се довериш. Ти си чудесен следовател. Упорита, интуитивна. Интелигентна. И имаш безкрайно търпение. Трябва да го използваш сега.
— Не е безкрайно, patron.
Гамаш кимна:
— Разбирам.
Сграбчи с ръце бюрото си от двете страни и се наклони към колежката си:
— Не си позволявай да им се дразниш и това да те отклонява от целите ти. Не се разсейвай и не губи фокуса си. И винаги, винаги се доверявай на инстинкта си, Изабел. Какво ти подсказва той в този момент?
— Че сме прецакани.
Гамаш се отпусна назад и се разсмя:
— Тогава се довери на моя инстинкт. Не всичко е такова, каквото бих искал да бъде, това е ясно. Но не всичко е свършило. Не тънем в бездействие, а просто си поемаме дълбоко дъх.
Лакост хвърли поглед към служителите отвън, които лентяйстваха зад бюрата си, пренебрегнали нарежданията й.
— И докато ние си поемаме дъх, те ни превземат. Унищожават отдела.
— Да — съгласи се началникът й.
Инспекторката зачака да чуе "но", ала не последва нищо.
— Може би трябва да ги заплаша — предположи Лакост. — Единственото, което вдъхва респект у един лъв, е по-големият лъв.
— Това не са лъвове, Изабел. Дразнещи са, но са незначителни. Мравки или крастави жаби. Можеш да ги прескочиш или да ги заобиколиш. Но не е необходимо да ги настъпваш. С жаби не се води война.
Жаби или лайна. "Екскрементите на много по-голямо същество" — помисли си Лакост, след като си тръгна. Но главен инспектор Гамаш беше прав. Онези новоназначени полицаи не заслужаваха усилията й. Щеше да ги заобикаля. Засега.
Гамаш паркира колата си на запазеното място. Знаеше, че служителката, която обикновено го ползваше, сега няма нужда от него. Беше в Париж.
Часът бе два. Детективът спря и затвори очи. Сетне ги отвори и решително закрачи по заледената пътека към задния вход на Bibliotheque nationale[38]. Когато стигна до вратата, набра кода на Рен-Мари на клавиатурата и чу изщракване, което съпровождаше отключването на бравата.
— Мосю Гамаш! — Лили Дюфур вдигна поглед от бюрото си. Изглеждаше объркана, но това бе напълно разбираемо. — Мислех си, че сте в Париж с Рен-Мари.
— Не, тя замина по-рано.
— Какво мога да направя за вас?
Жената се изправи, заобиколи бюрото и протегна ръка към Гамаш за поздрав. Беше стройна и сдържана. Държеше се приятно, но хладно — на границата с формалността.