Констанс се сепна и осъзна, че въобще не бе забелязала кога е влязла Клара.
Запознала се бе с художничката още през първата си вечер в Трите бора. Двете с Мирна бяха поканени на гости у Клара. Констанс копнееше за тиха вечеря насаме с приятелката си, но не знаеше как да откаже учтиво. Затова облякоха палтата си, обуха ботуши и се затътриха през снега.
Трябваше да бъдат само трите, което само по себе си й идваше в повече, но тогава пристигна Рут Зардо с патицата си и вечерта се превърна от леко неприятна в пълен провал. През цялото време Роза крякаше нещо, което наподобяваше ругатня, а стопанката й се бе отдала на пиене, псуване, ръсене на обиди и насилствено взимане на думата.
Разбира се, Констанс бе чувала за Рут. Поетесата бе спечелила Наградата на генерал-губернатора и оттогава Канада можеше спокойно да се гордее с побъркан и огорчен лауреат на поетичния приз.
Кой нарани те толкова непоправимо, та всеки флирт посрещаш като облак черен?
"Добър въпрос" — мислеше си Констанс, докато вечерта се влачеше мъчително. Изкушаваше се да го зададе на смахнатата поетеса, но не смееше, защото се боеше да не й бъде зададен на нея самата.
Клара бе приготвила омлети с разтопено козе сирене. Менюто се допълваше от зелена салата и топли пресни франзели. Нахраниха се в голямата кухня, а когато вечерята приключи, Мирна се захвана да прави кафе, Рут и Роза се оттеглиха в дневната, а Клара отведе гостенката в ателието си. Беше тясно, препълнено с четки, палитри и платна. Миришеше на маслени бои, терпентин и узрели банани.
— Питър щеше да ми досажда да почистя — промърмори Клара, докато оглеждаше бъркотията.
По време на вечерята художничката бе разказала за раздялата със съпруга си. Констанс си бе лепнала съчувствена физиономия и се бе зачудила дали пък не може да се измъкне през прозорчето на банята. Все пак ледената смърт в някоя пряспа не можеше да е чак толкова ужасна, нали?
Но ето че Клара все още разказваше за съпруга си. За отчуждения си съпруг. Сякаш се разхождаше наоколо по бельо. Вадеше на показ най-интимното. Беше неприятно, неприлично и ненужно. Констанс просто искаше да се прибере у дома.
От дневната отново долетя порой от ругатни. Не можеше да разбере, но и не я интересуваше дали се възмущава патицата, или стопанката й.
Клара мина покрай един статив. Върху платното едва се различаваше призрачно очертание, което може би някога щеше да придобие формата на мъж. Без особен ентусиазъм Констанс последва художничката до другия край на ателието й. Клара включи една лампа и освети малка картина.
На пръв поглед изглеждаше безинтересна и със сигурност незначителна.
— Бих искала да ми позираш за портрет, ако нямаш нищо против — каза Клара, без да поглежда гостенката си.
Констанс настръхна. Дали я бе разпознала? Нима Клара знаеше коя е?
— Не, изключено — отвърна с твърд глас.
— Разбирам — съгласи се Клара. — Вероятно и аз нямаше да искам да ме рисуват, ако бях на твое място.
— Защо?
— Боя се какво ще видят другите в мен.
Художничката се усмихна и тръгна обратно към вратата.
Констанс я последва, след като за последно хвърли поглед към малката картина. На нея бе изобразена Рут Зардо, която в същия момент хъркаше пияна на канапето на Клара. Картината показваше възрастната поетеса, придърпала син шал около врата си, с кльощави ръце със закривени като нокти на хищник пръсти. През прозрачната кожа на шията й се виждаха вени и жили, сякаш покрити само от оризова хартия.
Клара бе пресъздала огорчението на Рут, нейната самота, нейния гняв. На Констанс вече й се струваше невъзможно да откъсне очи от портрета.
Когато стигна до вратата на ателието, се обърна. Очите й вече не виждаха толкова ясно, както някога, но не бе и нужно, за да видят онова, което Клара бе съзряла. Рут. Но и още някого. Един образ, който Констанс помнеше от детството си, прекарано на колене.
Смахнатата стара поетеса, но и Дева Мария. Божията майка. Забравена, огорчена. Изоставена. Вперила гневен поглед в света, който вече не помнеше какво му е дала.
Констанс почувства облекчение, че е отклонила молбата на Клара да й позира. Ако си представяше Божията майка по този начин, то какво ли щеше да види художничката у нея?
По-късно същата вечер гостенката привидно безцелно се навърташе около ателието.
Самотната лампа все още огряваше портрета и дори от мястото си пред вратата Констанс виждаше, че домакинята й не е нарисувала просто смахнатата Рут. Нито пък бе изобразила единствено забравената и огорчена Дева Мария. Старицата от платното се взираше в далечината. Към едно мрачно и самотно бъдеще. И все пак. И все пак. Ей там. Недостижимо. Почти невидимо. Имаше още нещо.