И на местата им бе дошла тази паплач.
Най-ефективният отдел за разследване на убийства в държавата бе изкормен и напълнен с мързеливи, нахални и некадърни хулигани. Но дали наистина бяха некадърни? За разследване на убийства със сигурност не ставаха, но това ли бе всъщност работата им?
Разбира се, че не.
Изабел се досещаше, а според нея и шефът й знаеше защо тези мъже и жени са в техния отдел. Целта им не беше да разрешават криминални случаи.
Въпреки това главен инспектор Гамаш някак успяваше да ги управлява. Да ги контролира. Но всичко висеше на косъм. Лакост усещаше, че везните вече се накланят. С всеки изминал ден новите агенти ставаха все повече. Виждаше как си разменят двусмислени усмивки.
Почувства прилив на гняв.
Лудостта на тълпата. Лудост бе нахлула в техния отдел. А главен инспектор Гамаш всеки ден я обуздаваше и поемаше контрола. Но дори той му се изплъзваше. Колко дълго щеше да удържи, преди напълно да изпусне юздите?
Инспектор Лакост имаше много страхове, повечето свързани с малките й деца — син и дъщеря. Боеше се да не ги сполети нещо лошо. Осъзнаваше, че в голяма степен тези страхове бяха неоснователни.
Но страхът от онова, което можеше да се случи, ако главният инспектор изгубеше контрол, не беше неоснователен.
Изабел срещна погледа на един от по-старите си колеги, който седеше отпуснат на стола, скръстил ръце пред гърдите си. Видимо отегчен. Инспектор Лакост го изгледа строго. Той сведе очи и се изчерви.
Засрами се от себе си. Така и трябваше.
Под гневния й взор мъжът се поизправи.
Инспектор Лакост кимна. Извоювала бе победа, макар и малка и със сигурност временна. Но напоследък дори малките победи се брояха.
Обърна се отново към Гамаш. Спокойно бе поставил големите си ръце върху седмичния доклад. До него стоеше химикалка — неизползвана. Дясната ръка на детектива потрепваше леко, а Изабел се надяваше, че никой друг не забелязва.
Беше гладко избръснат и на вид изглеждаше точно такъв, какъвто беше — мъж, който наближаваше шейсетте. Не можеше да се определи като красив — по-скоро бе представителен. Повече приличаше на професор, отколкото на ченге. Повече изследовател, отколкото ловец. Ухаеше на сандалово дърво с нотки на розова вода и всеки ден ходеше на работа със сако и вратовръзка.
Тъмната му коса, посивяла тук-там и леко чуплива при слепоочията и около ушите, бе грижливо оформена. Лицето му бе нашарено от бръчки, издълбани от възрастта, грижите и смеха. Макар че напоследък не се случваше нищо, което да задълбочи тези бръчки. А лявото му слепоочие беше — и винаги щеше да бъде — прорязано от белег. Напомняше за събития, които никой от двама им нямаше никога да забрави.
Фигурата му, висока метър и осемдесет, беше едра, внушителна. Не беше точно мускулест, но не беше и пълен. Беше солиден.
"Солиден" — помисли си Лакост. Като континент. Като нос, който се вдава в безбрежния океан. Но сякаш неумолимият прибой започваше да прокопава все по-дълбоки прорези и цепнатини. Дали се появяваха пукнатини?
Понастоящем обаче главен инспектор Гамаш не даваше никакви признаци на ерозия. Така бе приковал поглед в провинилия се полицай, че дори Лакост неволно изпитваше съчувствие. Този нов колега бе взел континента за пясъчен нанос. Чак сега — но вече твърде късно — бе осъзнал с какво си има работа.
Изабел виждаше как наглостта се превръща в безпокойство, а след това прераства в тревога. Мъжът се обърна към приятелите си за подкрепа, но те се отдръпнаха подобно на глутница хиени. Почти нетърпеливи да видят как лъвът го разкъсва.
До този момент Лакост не бе осъзнала готовността на стадото да се обърне срещу своите. Или най-малкото да откаже помощ.
Извърна очи към Гамаш и непреклонния му поглед, който пронизваше сгърчения от притеснение полицай. Знаеше какво прави шефът й. Подлагаше ги на изпитание. Проверяваше лоялността им. Отделил бе един от стадото и наблюдаваше дали някой ще му се притече на помощ.
Никой обаче не реагира.
Изабел Лакост се поотпусна. Главен инспектор Гамаш все още държеше нещата под контрол.
Детективът продължи да се взира в полицая. Останалите започнаха да нервничат. Един от тях дори се изправи и намусено измърмори: "Имам работа".
— Седнете — нареди главният инспектор, без дори да го погледне. Мъжът се стовари обратно на стола си като камък.
Гамаш чакаше. И чакаше.
— Désolé, patron[10] — изломоти полицаят накрая. — Все още не съм разпитал заподозрения.