Отново ме порази мисълта колко различно е минало нашето детство. Аз никога не съм имала причина да се тревожа, че нашите не могат да си позволят парти за рождения ми ден.
— Само че мама… — продължи ти. — Имах един любим калейдоскоп. Гледах в него часове наред, превъртах го пак и пак, за да видя как се сливат и променят фигурите — само така можех да се откъсна от мислите колко тъжна е мама, колко съм тъжен аз, как не мога да я направя по-щастлива и колко съм бесен на баща ми.
Не ме поглеждаше, докато говориш, съсредоточен върху усилието да изкараш думите от себе си. Сложих ръка върху коляното ти и леко го стиснах. Ти бегло ми се усмихна.
— И? — подканих те. Ти си пое въздух.
— Тя превърна цялата къща в един голям калейдоскоп — продължи. — Това беше. беше невероятно. Мама беше провесила цветни стъкълца от тавана и беше пуснала вентилатора на най-ниската скорост, та да ги раздвижва лекичко. Поразително красиво беше.
Опитах да си го представя — къщата, превърната в калейдоскоп.
— Двамата с мама лежахме на пода, вперили очи в цветните стъкълца. И макар вече да се мислех за голям — нали навършвах десет, пък и се грижех за мама, доколкото мога — пак се разплаках. Тя ме попита какво ми е и аз отговорих, че не знам защо плача, след като съм толкова щастлив. А тя отвърна: „Така въздейства изкуството, ангелче". Мисля, че в известен смисъл беше права, изкуството наистина въздейства така, но от друга страна. Не знам.
— Какво не знаеш? — попитах, несъзнателно чертаейки с палец окръжности върху коляното ти.
— Сега се питам дали тогава не плачех от облекчение. Дали причината за моите сълзи по-скоро не беше това, че мама пак се държи като истинска майка. Грижи се за мен. И макар в душата й да е мрачно и пусто, пак беше способна да създава красота. Питах се дали това произведение на изкуството е знак, че оттук нататък с нея всичко ще бъде наред. И че ние, двамата, ще сме добре.
Сега ти сложи ръка върху моето коляно.
— Тя е била силна — казах. — И те е обичала.
Ти се усмихна, сякаш точно в този момент и в тази стая почувства нейната обич. После продължи.
— С мама лежахме на пода, плачехме и двамата, а аз не спирах да мисля за татко. Ако той беше с нас, ние не бихме могли да направим това. Животът с него… казах ти, той беше непредсказуем. Нещо като Лондон през Втората световна война както съм си го представял — знаеш, че рано или късно сирените ще започнат да вият и ще завалят бомби, но никога не си сигурен точно кога и къде ще бъде ударът. И тогава прошепнах на мама: „Без него ни е по-добре", а тя отвърна: „Знам". Тогава бях едва десетгодишен, но се почувствах като възрастен, когато го казах.
Ти млъкна, а моите очи бяха пълни със сълзи. Представях си те десетгодишен, как лежиш на пода с майка си, мислиш за баща си и се чувстваш зрял човек, чувстваш се обичан, заобиколен от изкуство, което тя е създала специално за теб.
— Затова искам да направя за рождения й ден нещо специално, след като няма да мога да съм с нея — каза. — Нещо смислено и красноречиво. Нещо, което да й покаже колко много я обичам — колко много ще я обичам винаги, независимо от разстоянията. Идеята за тази мозайка ми хрумна сутринта.
Погледът ми пробяга по малките снимки.
— Според мен е перфектното решение — казах.
Апартаментът сякаш беше зареден с емоции — заради всичко, което ми каза; заради това, че сподели с мен тази крехка частица от себе си. Наклоних се да те прегърна, а прегръдката се превърна в целувка. Устните ни се срещнаха за кратко, после станаха по-настоятелни.
— Благодарна съм, че го сподели с мен — казах тихичко. Ти отново ме целуна.
— Благодарен съм, че ти си човекът, с когото пожелах да го споделя.
ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР ти започна да лепиш парчетата на калейдоскопа. В този момент изглеждаше така щастлив, толкова удовлетворен, че зарязах компютъра си и грабнах твоя фотоапарат. Това е първата и последна снимка, която съм ти правила. Чудя се дали още я пазиш.
XI
ХУБАВО НИ БЕШЕ ДА СМЕ СИ САМО ДВАМАТА, връзката ни ставаше все по-съкровена, но ми трябваше известно време да свикна да ходим по партита заедно. Все имах усещането, че в такъв момент напускам твоята орбита. У теб сякаш имаше някаква мистериозна сила, която приковаваше вниманието на околните към теб, към онова, което казваш, към твоите истории. Нашият свят за двама се превръщаше в свят само от един, а после включваше и всички останали, където аз вече не бях толкова съществена. Затова насред някой твой разказ се измъквах да си взема питие или да намеря някой друг, с когото да си поприказвам.
От време на време те поглеждах, но ти продължаваше да си център на внимание. Накрая все пак се връщаше при мен, вече пиян и изчерпан; сякаш това да очароваш околните изсмукваше цялата ти енергия. Презареждаше, като останем само двамата, но после пак излизахме и се смесвахме с други хора. А аз се чувствах специална, защото си избрал да се презареждаш тъкмо с мен.