— Това — каза ми ти, — е негова работа. Днес в курса по фотография изучавахме негови снимки и аз го почувствах.
Със сърцето си, с душата си, с онова, с което чувстваш най-проникновените неща. Ето такъв искам да бъда. Такъвтрябвада бъда.
В очите ти гореше пожар, какъвто не бях виждала преди.
— Осъзнах, че ако искам да променя нещо, да предизвикам промяна в живота на хората, както ти се опитваш да постигнеш с това шоу, трябва да напусна Ню Йорк. Аз и моят фотоапарат можем да направим много повече другаде.
— Да напуснеш? — повторих като ехо. От всичко казано тази единствена дума заседна в съзнанието ми, подобна на неонов надпис „Спешно отделение". — Какво значи това? Ами ние?
За момент ме погледна безизразно и аз си дадох сметка, че не такъв отговор си очаквал от мен. Ама, я чакай малко,какъвточно отговор очакваше?!
— Аз… Аз не помислих за нас… Това е моя мечта, Луси — отвърна с умоляващ тон. — Просто споделих с теб една мечта. Не можеш ли да се зарадваш заради мен?
— Как мога да се радвам на твоя мечта, в която мен ме няма?! — възкликнах.
— Не че теняма— отвърна.
Спомних си какво ми каза за родителите си преди няколко месеца в парка. Опитах се да загася неоновия надпис и да не мисля какво ще причини това „да напусна" на моята вселена, да не мисля за въпроса, който ти просто подмина без отговор.
— Така е, ти сподели една своя мечта — повторих. — Аз не мога да се разпореждам с мечтите ти.
Видях как по краищата на миглите ти се събират сълзи.
— Искам да накарам хората тук да проумеят, че всички останали човеци по света имат същите мечти като техните, че ние не сме чак толкова различни едни от други. Ако го постигна, ако успея да ги свържа помежду им. — Тръсна глава, думите ти убягваха. — За това обаче трябва да направя още снимки, да посещавам още курсове; трябва да стана най-добрият, преди да замина.
Значи имаше време. Оставаше ни още време. Накрая може би щеше да се случи същото като между вас с майка ти — щеше да ме обичаш от разстояние, а после, когато изпълниш мисията си, пак да се върнеш при мен. Това не изглеждаше чак толкова ужасяващо. Можеше да се получи все пак.
Сграбчих дланта ти с две ръце.
— Ти ще бъдеш най-добрият — казах. — Щом това искаш, ще го постигнеш.
После лежахме прегърнати на дивана и вдишвахме дъха на другия, всеки потънал в собствените си мисли.
— Да ти кажа ли нещо? — обадих се по някое време. Усетих те как кимна.
— Боя се, че някой ден ще стана като майка си. Обърна се с лице към мен.
— Но ти обичаш майка си.
Имаше право. Наистина обичах мама.
— Знаеш ли, че двамата с татко са се запознали, докато следвали право? — попитах. — Някога ставало ли е дума?
Ти поклати отрицателно глава.
— Значи тя също е правист?
— Навремето — отвърнах, пъхайки глава под брадичката ти. — Работела е за областния прокурор в Манхатън, преди ние с Джейсън да се родим. После на бял свят се появил Джей и тя напуснала. Оттам нататък тя се определя единствено чрез положението си спрямо други хора — съпругата на Дон и майката на Джейсън и Луси. Същото става и с толкова други жени. Аз обаче не искам да се случи с мен.
Ти ме погледна право в очите.
— Не е казано, че така ще стане, Луси. В теб има пламък, ти знаеш какво искаш от живота и се трудиш по-здраво от всички останали. — После ме целуна.
Отвърнах на твоята целувка, но продължавах да мисля за майка си — тя сигурно е била същата като мен, но това нищо не е променило. В края на краищата е загубила собствения си облик. Питах се дали наистина това е искала.
XIII
ПОНЯКОГА ВЗЕМАМЕ РЕШЕНИЯ, които за момента изглеждат най-правилните, но от дистанцията на времето става ясно, че са били грешка. Някои решения обаче си остават верни, независимо колко време е минало. Макар всички да ме увещаваха да не го правя и макар да знаех какво ще последва, аз и досега не съжалявам, че в оня снежен януарски ден се пренесох при теб.
— Той не ти ли каза, че иска да замине? — попита Кейт, докато седяхме на натруфените столове в нашето малко сепаре с по чаша кафе пред нас.
— Само дето не се знае кога — възразих. — Пък и още не си е намерил работа. Може да мине време, докато успее. Но даже да се хване някъде, кой знае колко ще остане. Нищо не пречи да заминава за кратко, а после пак да се връща.
Кейт ме изгледа така, както сигурно гледаше колегите си в юридическата фирма; този поглед казваше без думи: „Чуваш ли се какви ги приказваш?! Нима очакваш някой да повярва на това?".
— Но дори да си намери работа още следващия месец — продължих, — и да отсъства с години, пак ще искам да сме заедно колкото може повече време преди заминаването му. Така де, краят на света може да настъпи утре. Или да ме блъсне камион и да умра след седмица. Затова живея с мисълта само за днешния ден.